„Любов по време на холера“ от Габриел Гарсия Маркес

Габрия Гарсия Маркес

Автор: Габриел Гарсия Маркес
Преводач: Тамара Такова
Корица: Филип Малеев
Издателство: „Народна култура”
Страници: 385
Година: 1987
Оригинално заглавие: „El amor en los tiempos del colera”

214.maxЗа любовта толкова много се е изписало, изпяло и изрисувало, че тази дума вече предизвиква относително еднакви очаквания у всеки читател, слушател или наблюдател. Книгата на Маркес напълно преобърна представите ми за понятието „любов”. Едновременно се припокри с някои от очакванията, но и ме поведе в съвсем различна посока.

…човешките същества не се раждат веднъж завинаги в деня, в който майките им ги даряват на света, ами че животът ги заставя още неведнъж да родят сами себе си.”

Накратко, сюжетът се върти около три основни фигури – Флорентино Ариса, доктор Хувенал Урбино и Фермина Даса. Флорентино и Фермина се влюбват, когато тя е още млада девойка, но любовта й сякаш бързо избледнява и тя прекъсва връзката си с влюбения до полуда в нея Ариса. Скоро баща й урежда брака й с богатия и уважаван Хувенал Урбино, с който Фермина Даса създава семейство и прекарва почти целия си живот докато той не умира по най-нелепия начин и тя изведнъж загубва опората под краката си. Но смъртта идва толкова неочаквано, както неочаквано Фермина е прекъснала връзката си с Ариса, и тази смърт подновява загърбената любов, макар и на вече остарелите тела, които не могат да я консумират.

„Ще ми е мъка да умра само заради едно – че няма да е от любов.”

Сляпата, сякаш безнадеждна, устояла на времето любов на Флорентино Ариса към Фермина Даса е най-близкото до онази чиста любов, любовта към една-единствена жена, която, както и сам се убеждава той, никой не може да замени. Харесва ми как Маркес плавно променя фокуса върху героите си, защото в неговия свят всеки е свързан с другия. От съдбата на единия неизменно следва развитието на нечия друга съдба и в това е магията на любовта – всеки я чувства по свой собствен уникален начин, за всекиго тя има различни измерения, идва с различни свободи, притежава различни характеристики.

„Проблемът на брака е, че рухва всяка нощ след любовта и трябва да го съграждаш наново всяка сутрин преди закуската.”

Love_choleraПо принцип не обичам книги с прекалено дълги описания, но Маркес е умел разказвач, тук почти отсъства диалогът, времето е предимно ретроспективно. Всъщност по-скоро започва в настоящето, връща се назад, пак ни отвежда в настоящето – трудно е да се обясни, но се чувства магично по време на четене, уверявам Ви. Героите са балансирани. Почти няма нещо, което читателят да не знае за тях – той чувства, мисли, диша по същия начин, по който и те. Наясно е с миналото и настоящето им, знае страховете им, знае силните им страни, както и слабите.

„Любовта, ако съществуваше, беше нещо отделно: беше дру живот.”

Някак разбирам хората, които не я харесват. Разказът е монотонен, няма динамичност, но в това е чарът на книгата. Ариса може да ви се стори банален, с неговото доживотно вричане в първата любов, Фермина – нелогична в някои свои действия. Но тези двама герои, чиято съдба отново се сплита в едно, носят духа на неугасващата любов, която се оказва единственото средство за победа на живота.

„…можеш да бъдеш блюбен едновременно в няколко жени, и то във всяка със същата мъка, без да си предател към никоя.”

„…по време на холера” е възможна не само смъртта. Всъщност тя е по-скоро фон, уморените от холерата тела, които се носят по течението на реката, бележат промяната във времето, но не засягат пряко героите. Смъртта идва при тях не за да отнема, а за да възражда. Да им даде любов, която разцъфтява в повехналите от старост тела, и която продължава да се носи по морето под знака на Смъртта!

Поздрави,

SelfishBookworm

Добре дошъл си…

Добре дошъл си у дома,
забравен сине на съдбата.
Пристъпваш близо до врата,
изгнила от борба с живота.
Отваря се със зъл скимтеж –
и тя се радва да те види! –
обръснат, жив и още свеж,
да те покани вътре й се свиди.
И ето стъпката ти прави там следа,
където никой скоро не е стъпвал,
и в слоя прах, лъч светлина
лицето ти във огледалото окъпва.

Добре дошъл си у дома,
където всяко кътче те приветства.
От твоята поява въздуха сега
раздвижва свойте атоми и трепва –
не е докосвал твоето лице,
отдавна никой не е вдишвал
частиците от неговите две ръце,
които те обгръщат все по-силно.
Отчаяно надничаш в стаите,
които чакали са те без време,
завесите те помнят от дете,
все тъй висящи уморено.
И трепват там завивките,
които с любов са те дарили,
когато като малък от света
те твоите сълзици все са крили.

Добре дошъл си у дома
в къщата, която неуморно чака.
Унила и прегърбена е тя
от болката по теб, от самотата.
В свойта пазва спотаявала
и мъките, и радостите твои,
ти, скитнико, забравил за дома –
а той за твоето завръщане се моли.
По стълбището пак ще се качиш
дъските нервно ще прискърцат,
ти мъката да заличиш
е вече много, много късно.

Добре дошъл си у дома,
спотайващ тайните на твойто бягство.
В миг зарязал любовта,
свидетел си на нейното разядство.
И тихо се оглеждаш в портретите,
застинали във восъчна почуда,
които в тиха тъмнина
с трепет са те чакали – ЗАБЛУДА!
На полицата – свещи и часовник,
напразно отброявали са часовете –
и чакали са стария къщовник
да влезе и отново да засветят.

Добре дошъл си у дома,
в царството на твойта жажда.
Ти имаш ключ за всяка там врата,
но само в една ключалка той заяжда –
това е стаята на съвестта ти,
в която никаквицата спокойно дреме,
и няма сила на света
от нейните прегръдки да те вземе.
Защото ти не плачеш, заслепен
от радост по загубеното време,
домът е мястото, където
от корен си изтръгнал свойто семе.
Ти пак се сещаш, че не си
роден за този дом грижовен,
затуй пристъпваш пак назад,
ключът в ключалката…и сбогом!

SelfishBookworm

Щастие на хапки

От всяка наивност, ти си мойта любима.
И свойта любов аз втъкавам във стих.
Любовта ни е хапка червеникава диня,
упояваща двама в следобеда тих.
Наш’то лято е низ от мечти изживяни –
плодове, разпилени върху меден поднос.
Аз и ти сред цветя върху горски поляни,
неусетно забравили за тъжовната ос.
А тъгата пристига с буреносното време
и окъпва ума ни с пиперлива роса.
Твойта липса загнездва се в мене да дреме,
и с болката-спътник аз оставам сама.
А човек се изгубва, когато е сам.
И времето спира за дълга почивка.
Без другия, всеки умира в свой блян –
щастлив, непогазен, с наивна усмивка…
SelfishBookworm

Приспиване

Мъглите на снежния град
обвиват в студена прегръдка.
Децата, умрели от глад;
лицата, застинали в тръпка.

Попива дълбоко у нас,
и свойта прозрачност ни дава –
да можем и ние за час
да бъдем прозрачна забрава.

От къщните зимни прозорци
се виждат хапливи огньове.
А вънка вилнее мъглата,
похапваща с остри ножове.

Пощипва лицата студени,
напуква детинската кожа.
Ръцете се молят прострени
за няколко мижави гроша.

Огньовете вътре не спират –
надгонват се с топли езици.
А вънка мъглата приспива
последните детски главици.

SelfishBookworm

Хладната стая

Сред лунни отблясъци в хладната стая
примигвам към нечий тъмен силует.
Нейните черти – за тях си мечтая,
рисувам в ума си магичен портрет.
Но там – срещу мен, стояща в тишината,
е тъмната сянка на мойта съдба.
Лицето й сякаш се врязва в стената –
окачена картина на грозна творба!
Тя е онзи човек на спокойно мълчание,
на мизерен живот и на страшна тъга.
Да е вечно до мен е нейно призвание –
прилепена е веч като адска дамга.
Но аз пожелавам си теб да позная –
твойте тъмни коси и очи като цвят.
И сред лунни отблясъци в хладната стая
моят кратък животец със теб да е слят.
Selfish Bookworm

„Моля те погрижи се за мама“ от Кюн-Сук Шин

Kyung-Sook Shin

Автор: Кюн-Сук Шин
Преводач: Надя Баева
Корица: Стефан Касъров
Издателство: Колибри
Страници: 208
Година: 2013
Оригинално заглавие: Please look after Mom (엄마를 부탁해)

mtepsezamama3“Моля те погрижи се за мама” е книгата, която донася световна слава на известната южнокорейска писателка Кюн-Сук Шин. Сдобих се с нея съвсем случайно докато се ровех сред книгите на издателство „Колибри” на един от панаирите в НДК. Накратко, историята се върти около фигурата на майката Со-ньо, която, тръгнала със съпруга си да посети децата си, се изгубва в тълпата на Сеулското метро. Няма да споменавам как, в края на краищата, завършва търсенето на тази приемана за даденост личност. Само ще подчертая, че тук силно е заложен мотивът за осъзнаването ценността на нещо, едва когато настъпи загубата му.

Книгата е разделена на пет части. Всяка част се разказва от името на определен член на семейството на изчезналата Со-ньо. В тези части те споделят с болка за спомените си с майка им, констатират факта, че тя винаги е била приемана за даденост, упрекват най-вече себе си, че са си позволили да допуснат подобно нещо. Отначало семейството й е разпокъсано. Забелязва се, че в същността си това са едни хора, които са толкова заети със себе си, че нямат време да обърнат внимание на нищо и никого другиго. Дори на собствената си майка, поставяла единствено другите на преден план. Читателят още в началото ще усети тази нотка, защото ще види сцената, в която синовете и дъщерите й се тревожат повече за това как е написана обявата за търсенето й, а не за самото търсене.

12066325Наистина не ми достигат думи да опиша какво голямо послание носи тази книга. Едно дребно книжно тяло, досущ като фигурата на Со-ньо, но таящо в себе си една мисъл да бъдем по-добри, да обърнем взора си навън, а не да ситуираме целия свят около собствената си личност.

Колкото повече четете, толкова повече ще осъзнавате кои са вашите собствени ценности (и ценности ли са въобще). И както порасналите деца на Со-ньо осъзнават, че всъщност цял живот не са познавали наистина жената, която ги е отгледала, така и вие ще разберете, че представите ни често са лъжовни и че повърхността е равна докато не пропаднем в дълбочината й.

„Моля те погрижи се за мама” противопоставя патриархалното, чиито основни ценности виждаме в лицето на Со-ньо, и модерните привички на вече порасналите й деца. В началото децата й тръгват да я търсят, но скоро болката по спомените ги сломява и те разбират своята безпомощност. А спомените, които те описват с такава голяма сантименталност, бяха нещото, което до последно ми вдъхваше надежда, че човекът може да бъде спасен, ако отново повярваме в него.

„Моля те, моля те погрижи се за мама” прошепва една от дъщерите на Со-ньо, в последна молитва за изгубената святост.

Поздрави,

SelfishBookworm

Душевна есен (2)

На В.

Ти тръгваш си, когато почва да вали.
Откъсваш се като листо през есента.
В калта оставяш две следи
и сълзи като пролетна роса.

Денят по-къс е от преди,
и тъмнината лесно ме обзема.
Без тебе времето лети
и в мен то каца уморено.

В съня си виждам те отново,
застанал по средата на нощта –
безстрашен рицар с меч и слово,
в очакване на лятна топлина.

Протягам се за теб, но срещам мрака.
И вместо обич, носиш ми тъга.
Душевният часовник тихичко тиктака
напомня, че без теб е ад на самота.

SelfishBookworm