„Грехът на Малтица“: Една жена жертва честта си за България

Лиляна Михайлова

Автор: Лиляна Михайлова
Корица: Любомир Славков
Издателство: „Lexicon”
Страници: 213
Година: 2017
Оригинално заглавие: „Грехът на Ма́лтица” (Съвременна българска проза)

 

 

  205955_b  “Грехът на Ма́лтица” е книга, напомняща ни за живота на българите малко преди Освобождението. Тя се съсредоточава върху съдбата на една жена, която потъпква всичките си ценностти, за да спаси мъртъв още в утробата си бунт. Лиляна Михайлова е написала брилянтен роман не само за Освобождението като историческо време, а и за  освобождението на една жена от грях, наложен от хорските приказки. Затова и Ма́лтица е основен персонаж. Нейната самоотверженост и отдаденост на делото й придават ореола на бунтовник.

    За да спаси мъжа си, Ма́лтица жертва честта си и получава етикета на „турска гювендия”. Мъжът на Ма́лтица също е човек, който пази честта си – той е твърдо убеден, че българите могат да изколят цялата турска империя. И макар всички да знаем как завършват тези така бленувани желания, Михаил пренебрегва дори нероденото си дете, за да се отдаде на делото. Така между Ма́лтица и Михаил се отваря дълбока яма – той е мъжът, който защитава народното благо, а тя жената, чиято основна роля се трансформира в защитник на бунтовническата тайна.

„Мъжете говореха тихо, само понякога Церовски възвисяваше глас и тогава жената чуваше: свобода и България или първо България и след туй свобода – като че тия две думи бяха свързани и не можеше да бъдат изречени откъснато една от друга.“

    Впечатлена съм по какъв начин е предпочела да опише събитията Лиляна Михайлова. Наистина, както и по думите на Деян Енев, това не е история за безчинстващи орди и кървища. Събитията се завъртат около Ма́лтица, която няма кой знае каква роля за хода на въстанието, но има огромна заслуга в опазването на човешки животи.

    Не мога да кажа доколко Ма́́лтица се явява и защитничка на семейното щастие. Тя не познава трепетите на майчинството или любовта на родителите си, а бракът и́ с Михаил не е любовната история на Бойчо и Рада, която познаваме от „Под игото” на Вазов. Но сякаш това не е и важното в романа. Докато четях, тази подробност не ми липсваше, не усещах, че е нужно да бъде включен един романс, когато говорим за нещастната орис на Ма́лтица.

„Умен искам да бъдеш и добър, ала не към всичките люде добър, щото такава добрина е сляпа…“

    Сигурна съм, че всеки би симпатизирал на главната героиня. Тя е готова да се жертва в името на любовта към мъжа си, да пренебрегне всичко, което смята за правилно, за да го предпази от опасност. Колкото повече четете, толкова повече ще се убеждавате, че Ма́лтица изиграва по-голяма роля в подготовката на бунта, отколкото нейния мъж. Но и друго нещо ми направи впечатление. Може да се каже, че главната героиня е олицетворение на България, макар и на едно микроскопично ниво. Нейната съдба следва съдбата на страната, в която българите са чужденци, а изходът към свободата е затворен. Страна, която по никакъв начин не може да се опълчи на своите поробители. Остава й единствено да пази чедата си – техните тайни и копнежи. И дори когато те падат в бунта като отсечени дървета, тя остава неспособна дори да заплаче, а умира бавно от своите вътрешни рани, точно както Ма́лтица.

    Ма́лтица отначало реагира с типичната женска загриженост на майка, която очаква първото си дете. Тя се опитва да разубеди мъжа си Михаил да остави бунта на другите хора, че това не е неговата борба. Макар, че Михаил не притежава Бойчовския плам, у него срещаме изключителна настойчивост. Свободна България е идеал, който всеки тайно желае, докато кротува в схлупените си къщурки. Заради това Ма́лтица е трагичен герой – тя отначало възразява срещу открития бунт, но след това жертва женската си чест, за да може той да се случи, превръщайки се в най-мразената и проклинана жена в селото. Истината е, че каквото и да беше избрала, щеше да бъде грешна. В единия случай – към мъжа си и към България, в другия – към цялото село и църквата.

    „Грехът на Ма́лтица” е невероятен роман, който оставя у читателя горчивото чувство на нещо загубено. На една загубена кауза, на стотици, загубени в бунта животи, на една чиста, свята и вярна жена, която умира свободна от робството, подпечатало я като грешница!

Поздрави,

SelfishBookworm

Advertisements

„Любов по време на холера“ от Габриел Гарсия Маркес

Габрия Гарсия Маркес

Автор: Габриел Гарсия Маркес
Преводач: Тамара Такова
Корица: Филип Малеев
Издателство: „Народна култура”
Страници: 385
Година: 1987
Оригинално заглавие: „El amor en los tiempos del colera”

214.max

За любовта толкова много се е изписало, изпяло и изрисувало, че тази дума вече предизвиква относително еднакви очаквания у всеки читател, слушател или наблюдател. Книгата на Маркес напълно преобърна представите ми за понятието „любов”. Едновременно се припокри с някои от очакванията, но и ме поведе в съвсем различна посока.

…човешките същества не се раждат веднъж завинаги в деня, в който майките им ги даряват на света, ами че животът ги заставя още неведнъж да родят сами себе си.”

Накратко, сюжетът се върти около три основни фигури – Флорентино Ариса, доктор Хувенал Урбино и Фермина Даса. Флорентино и Фермина се влюбват, когато тя е още млада девойка, но любовта й сякаш бързо избледнява и тя прекъсва връзката си с влюбения до полуда в нея Ариса. Скоро баща й урежда брака й с богатия и уважаван Хувенал Урбино, с който Фермина Даса създава семейство и прекарва почти целия си живот докато той не умира по най-нелепия начин и тя изведнъж загубва опората под краката си. Но смъртта идва толкова неочаквано, както неочаквано Фермина е прекъснала връзката си с Ариса, и тази смърт подновява загърбената любов, макар и на вече остарелите тела, които не могат да я консумират.

„Ще ми е мъка да умра само заради едно – че няма да е от любов.”

Сляпата, сякаш безнадеждна, устояла на времето любов на Флорентино Ариса към Фермина Даса е най-близкото до онази чиста любов, любовта към една-единствена жена, която, както и сам се убеждава той, никой не може да замени. Харесва ми как Маркес плавно променя фокуса върху героите си, защото в неговия свят всеки е свързан с другия. От съдбата на единия неизменно следва развитието на нечия друга съдба и в това е магията на любовта – всеки я чувства по свой собствен уникален начин, за всекиго тя има различни измерения, идва с различни свободи, притежава различни характеристики.

„Проблемът на брака е, че рухва всяка нощ след любовта и трябва да го съграждаш наново всяка сутрин преди закуската.”

Love_choleraПо принцип не обичам книги с прекалено дълги описания, но Маркес е умел разказвач, тук почти отсъства диалогът, времето е предимно ретроспективно. Всъщност по-скоро започва в настоящето, връща се назад, пак ни отвежда в настоящето – трудно е да се обясни, но се чувства магично по време на четене, уверявам Ви. Героите са балансирани. Почти няма нещо, което читателят да не знае за тях – той чувства, мисли, диша по същия начин, по който и те. Наясно е с миналото и настоящето им, знае страховете им, знае силните им страни, както и слабите.

„Любовта, ако съществуваше, беше нещо отделно: беше друг живот.”

Някак разбирам хората, които не я харесват. Разказът е монотонен, няма динамичност, но в това е чарът на книгата. Ариса може да ви се стори банален с неговото доживотно вричане в първата любов, Фермина – нелогична в някои свои действия. Но тези двама герои, чиято съдба отново се сплита в едно, носят духа на неугасващата любов, която се оказва единственото средство за победа на живота.

„…можеш да бъдеш влюбен едновременно в няколко жени, и то във всяка със същата мъка, без да си предател към никоя.”

„…по време на холера” е възможна не само смъртта. Всъщност тя е по-скоро фон. Уморените от холерата тела, които се носят по течението на реката, бележат промяната във времето, но не засягат пряко героите. Смъртта идва при тях не за да отнема, а за да възражда. Да им даде любов, която разцъфтява в повехналите от старост тела, и която продължава да се носи по морето под знака на Смъртта!

Поздрави,

SelfishBookworm

Добре дошъл си…

Добре дошъл си у дома,
забравен сине на съдбата.
Пристъпваш близо до врата,
изгнила от борба с живота.
Отваря се със зъл скимтеж –
и тя се радва да те види! –
обръснат, жив и още свеж,
да те покани вътре й се свиди.
И ето стъпката ти прави там следа,
където никой скоро не е стъпвал,
и в слоя прах, лъч светлина
лицето ти във огледалото окъпва.

Добре дошъл си у дома,
където всяко кътче те приветства.
От твоята поява въздуха сега
раздвижва свойте атоми и трепва –
не е докосвал твоето лице,
отдавна никой не е вдишвал
частиците от неговите две ръце,
които те обгръщат все по-силно.
Отчаяно надничаш в стаите,
които чакали са те без време,
завесите те помнят от дете,
все тъй висящи уморено.
И трепват там завивките,
които с любов са те дарили,
когато като малък от света
те твоите сълзици все са крили.

Добре дошъл си у дома
в къщата, която неуморно чака.
Унила и прегърбена е тя
от болката по теб, от самотата.
В свойта пазва спотаявала
и мъките, и радостите твои,
ти, скитнико, забравил за дома –
а той за твоето завръщане се моли.
По стълбището пак ще се качиш
дъските нервно ще прискърцат,
ти мъката да заличиш
е вече много, много късно.

Добре дошъл си у дома,
спотайващ тайните на твойто бягство.
В миг зарязал любовта,
свидетел си на нейното разядство.
И тихо се оглеждаш в портретите,
застинали във восъчна почуда,
които в тиха тъмнина
с трепет са те чакали – ЗАБЛУДА!
На полицата – свещи и часовник,
напразно отброявали са часовете –
и чакали са стария къщовник
да влезе и отново да засветят.

Добре дошъл си у дома,
в царството на твойта жажда.
Ти имаш ключ за всяка там врата,
но само в една ключалка той заяжда –
това е стаята на съвестта ти,
в която никаквицата спокойно дреме,
и няма сила на света
от нейните прегръдки да те вземе.
Защото ти не плачеш, заслепен
от радост по загубеното време,
домът е мястото, където
от корен си изтръгнал свойто семе.
Ти пак се сещаш, че не си
роден за този дом грижовен,
затуй пристъпваш пак назад,
ключът в ключалката…и сбогом!

SelfishBookworm

Щастие на хапки

От всяка наивност, ти си мойта любима.
И свойта любов аз втъкавам във стих.
Любовта ни е хапка червеникава диня,
упояваща двама в следобеда тих.
Наш’то лято е низ от мечти изживяни –
плодове, разпилени върху меден поднос.
Аз и ти сред цветя върху горски поляни,
неусетно забравили за тъжовната ос.
А тъгата пристига с буреносното време
и окъпва ума ни с пиперлива роса.
Твойта липса загнездва се в мене да дреме,
и с болката-спътник аз оставам сама.
А човек се изгубва, когато е сам.
И времето спира за дълга почивка.
Без другия, всеки умира в свой блян –
щастлив, непогазен, с наивна усмивка…
SelfishBookworm

Приспиване

Мъглите на снежния град
обвиват в студена прегръдка.
Децата, умрели от глад;
лицата, застинали в тръпка.

Попива дълбоко у нас,
и свойта прозрачност ни дава –
да можем и ние за час
да бъдем прозрачна забрава.

От къщните зимни прозорци
се виждат хапливи огньове.
А вънка вилнее мъглата,
похапваща с остри ножове.

Пощипва лицата студени,
напуква детинската кожа.
Ръцете се молят прострени
за няколко мижави гроша.

Огньовете вътре не спират –
надгонват се с топли езици.
А вънка мъглата приспива
последните детски главици.

SelfishBookworm

Хладната стая

Сред лунни отблясъци в хладната стая
примигвам към нечий тъмен силует.
Нейните черти – за тях си мечтая,
рисувам в ума си магичен портрет.
Но там – срещу мен, стояща в тишината,
е тъмната сянка на мойта съдба.
Лицето й сякаш се врязва в стената –
окачена картина на грозна творба!
Тя е онзи човек на спокойно мълчание,
на мизерен живот и на страшна тъга.
Да е вечно до мен е нейно призвание –
прилепена е веч като адска дамга.
Но аз пожелавам си теб да позная –
твойте тъмни коси и очи като цвят.
И сред лунни отблясъци в хладната стая
моят кратък животец със теб да е слят.
Selfish Bookworm

„Моля те погрижи се за мама“ от Кюн-Сук Шин

Kyung-Sook Shin

Автор: Кюн-Сук Шин
Преводач: Надя Баева
Корица: Стефан Касъров
Издателство: Колибри
Страници: 208
Година: 2013
Оригинално заглавие: „Please look after Mom“ (엄마를 부탁해)

mtepsezamama3“Моля те погрижи се за мама” е книгата, която донася световна слава на южнокорейскаta писателка Кюн-Сук Шин. Сдобих се с нея съвсем случайно докато се ровех сред книгите на издателство „Колибри” на един от панаирите в НДК. Накратко, историята се върти около фигурата на майката Со-ньо, която, тръгнала със съпруга си да посети децата си, се изгубва в тълпата на Сеулското метро. Няма да споменавам как в края на краищата, завършва търсенето на тази приемана за даденост личност. Само ще подчертая, че тук силно е заложен мотивът за осъзнаването ценността на нещо едва когато настъпи загубата му.

Книгата е разделена на пет части. Всяка част се разказва от името на определен член на семейството на изчезналата Со-ньо. Те споделят с болка за спомените си с майка им, констатират факта, че тя винаги е била приемана за даденост, упрекват най-вече себе си, че са си позволили да допуснат подобно нещо.

Отначало семейството й е разпокъсано. Забелязва се, че в същността си това са едни хора, които са толкова заети със себе си, че нямат време да обърнат внимание на нищо и никого другиго. Дори на собствената си майка, поставяла единствено другите на преден план. Читателят още в началото ще усети тази нотка, защото ще види сцената, в която синовете и дъщерите й се тревожат повече за това как е написана обявата за търсенето й, а не за самото търсене.

12066325Наистина не ми достигат думи да опиша какво голямо послание носи тази книга. Едно дребно книжно тяло, досущ като фигурата на Со-ньо, но таящо в себе си една мисъл да бъдем по-добри, да обърнем взора си навън, а не да ситуираме целия свят около собствената си личност.

Колкото повече четете, толкова повече ще осъзнавате кои са вашите собствени ценности (и ценности ли са въобще). И както порасналите деца на Со-ньо осъзнават, че всъщност цял живот не са познавали наистина жената, която ги е отгледала, така и вие ще разберете, че представите ни често са лъжовни и че повърхността е равна докато не пропаднем в дълбочината й.

„Моля те погрижи се за мама” противопоставя патриархалното, чиито основни ценности виждаме в лицето на Со-ньо, и модерните привички на вече порасналите й деца. В началото децата й тръгват да я търсят, но скоро болката по спомените ги сломява и те разбират своята безпомощност. А спомените, които те описват с такава голяма сантименталност, бяха нещото, което до последно ми вдъхваше надежда, че човекът може да бъде спасен, ако отново повярваме в него.

„Моля те, моля те погрижи се за мама” прошепва една от дъщерите на Со-ньо, в последна молитва за изгубената святост.

Поздрави,

SelfishBookworm