„Майсторът на играчки от Краков“: Куклата Каролина чувства човешка болка

Rachel Romero - Рейчъл РомероАвтор: Рейчъл Ромеро
Преводач: Паулина Стойчева Мичева
Корица: Стоян Атанасов
Издателство: „Сиела“
Страници: 278
Година: 2017
Оригинално заглавие: „The Dollmaker of Krakow“

 

 

210478_b

„Майсторът на играчки от Краков“ на Ромеро  е вълшебна приказка за необикновената кукла Каролина, която на фона на две войни – тази в Страната на играчките и Втората световна, успява да докаже, че кукленското сърце събира повече чувства от много човешки.

Когато собствената й страна е окупирана от плъховете, Каролина бива отнесена от вятъра в магазина на Кирил Брезицк – майстор на играчки, останал с един дървен крак от първата война, живеещ самотно и единствено с изкуството си. Куклата успява да спечели приятелството на Брезицк преди германците да навлязат в Полша. Трагичната история взема връх, когато еврейските приятели на пан Брезицк са отведени в т.нар. гета и осъдени на неизбежна смърт.

Можеш да унищожиш един човек, Каролина, но да унищожиш историята на цял един народ, е много по-трудно. Трябва наистина да положиш усилия. Никой не е загубил окончателно битката, докато историята му все още съществува.

испанскаНещото, което прави тази книга специална е гледната точка на куклата, респективно детското, невинното, доброто в най-висша форма. Каролина е олицетворение на непорочната детска същност, за която войната е непонятна, необяснима, но също толкова разрушителна. В хода на повествованието, читателят се запознава само повърхностно с ужасите на Холокоста и в този смисъл наподобява детската фигура, за която е известно малко, но достатъчно. И слава богу, Ромеро не стига до детайли от рода на тези в „Човекът в търсене на щастие“ на Франкъл, по простата причина, че подобни неща не могат да бъдат асимилирани нито от детското, нито от „кукленското“ съзнание.

В историята открояваме вечните противопоставяния между доброто и злото, в лицето на Майстора и хауптщурмфюрер Бранд от редиците на СС, които освен всичко друго, притежават магическите способности. Разбира се, трудно е да се каже кое възтържествува накрая. В сърцето на Каролина също се сблъскват тъгата и щастието в неравна битка, но краят е обнадеждаващ и пречистващ, това мога да ви обещая със сигурност.

рускаРомеро смесва фолклорни предания, легендарни същества и фантастични елементи в една история за вечното приятелство, която никой човешки катаклизъм не може да заличи. Тук е мястото да кажа, че невероятно красивата корица отново е дело на талантливия Стоян Атанасов, чиито корици винаги ми взимат очите. Книгата е подходяща за младите читатели, но нищо не пречи и възрастните да й се насладят заради нейната мила наивност и вярата в доброто, която проповядва.

 

Поздрави,

SelfishBookworm

 

Advertisements

„13 причини защо“: Хана се опитва да обясни необяснимото

Jay Asher - Джей Ашър

Автор: Джей Ашър
Преводач: Мария Чайлд
Корица: Виктор Паунов
Издателство: Enthusiast (Teen’s Books)
Страници: 287
Година: 2015
Оригинално заглавие: „13 Reasons Why“

 

156923_b

Направих прегрешение – изгледах сериала преди да прочета книгата. Но не съжалявам. Различните изкуства се допълват изключително добре. Книгата не удовлетвори докрай очакванията ми, поне относно влиянието и гледната точка върху проблема за самоубийството. На места разказът звучеше инфантилно, може би и затова такива книги не се смятат за сериозно гледище върху подобни теми. От друга страна, нарацията се води от първо лице, представя две гледни точки и се опитва да обогати картината максимално.

Започнах малко отрицателно, а като че не биваше. Книгата не е най-върховното „изследване“ върху причините за самоубийството, но сякаш и не се очаква подобно нещо от нея. Достатъчно е, че тя набелязва някои важни точки по отношение на проблема:

  • проблемът е комплексен
  • проблемът често е незабележим
  • проблемът може да бъде предотвратен

португалскаХана Бейкър – в главната роля – е гимназистка, за която животът приключва катастрофално и неочаквано. В поредица от 7 касети, тя се опитва да обясни факторите, довели до взимане на решението да отнеме живота си. Разказът започва в момента на изпращане на същите тези касети от Клей – съученик на Хана, който заради срамежливата си природа не успява да се свърже в по-дълбока връзка с нея и да предотврати фаталния край.

Полето на депресията, тормоза, самоубийството е опасно, тук всяка погрешна дума би накарала човек да захвърли книгата. Джей Ашър не изказва своята позиция по проблема, никъде не звучи гласът на автора. Чрез касетите на Хана и намесващите се размишления на Клей се търси запознаване с двете страни на проблема.

Едната е на колебливата, лутаща се Хана, чиято история е само опит да се обясни необяснимото, да се вникне дълбоко в душата на едно младо момиче, което е способно на насилие над себе си само за да се освободи…от какво? От насилниците, от проблемите в семейството, от слуховете, от невъзможните любови, от предателствата, от тайните – виждате ли, проблемът е пласт върху пласт. НО! не одобрявам повечето заключения, до които Хана стига, не одобрявам коментарите, които тя прави относно другите, защото така както никой не знае какво се случва в нейната глава, и тя със сигурност не може да разбере какво се крие под защитната маска на всеки друг. Може би, ако книгата включваше и гледните точки на „насилниците“ бих я приела като по-сполучлива, но тук виждаме само версията на Хана (и на втората гледна точка – Клей, който я е харесвал, тоест няма кой знае какъв дисонанс).

В изданието е включена и секция с „Въпроси и отговори“ към автора, в която той шведскапризнава, че книгата успява да помогне на хора, сблъскващи се с мисли за самоубийство. Въпреки това, не съм сигурна доколко именно тази книга е от голяма помощ. Тя се опитва, но, както казах, не й достига другата страна на монетата. Човек никога не е само жертвата, в някакъв етап той също наранява, волно или неволно. Историята на Хана е трагична, още по-труден сигурно е животът на хората, които тя обвинява за самоубийството – гласове, които не остават чути. Не че всички го заслужават, не че всички могат да бъдат оправдани, но ми се струва като важна част от историята, а в случая Клей изслушва касетите за една вечер, докато се лута из града и не влиза в контакт с други герои, освен майка си и още едно момче – Тони, приятел на Хана, който следи дали всички изслушват последното й завещание.

От друга страна, самата структура на текста ми допада като идея – всяка глава съответства на страна от седемте касети в прощалната кутия на Хана. Кутия, която също като Пандорината пуска злото навън, но за разлика от нея не оставя никаква надежда, а още повече усилва чувството на безпомощност.

Историята остава изолирана, капсулирана в съзнанието на Клей и гласа на Хана, идващ от уокмена и губещ се в слушалките. Освен това, начините, по които Хана се опитва да се справи, са неуспешни именно заради подхода й към другите. Не мога докрай да съчувствам на героинята, съжалявам. Приемам изключително сериозно проблемите, които изважда наяве книгата, но много от нещата, които Хана прави ми се струват безсмислени, хиперболизирани, не докрай убедителни, затова и се разделям с тази книга не точно сърцераздирателно, а по-скоро доволна от факта, че подобни теми стават актуални и за тях се говори открито!

Поздрави,

SelfishBookworm

 

 

 

„Грехът на Малтица“: Една жена жертва честта си за България

Лиляна Михайлова

Автор: Лиляна Михайлова
Корица: Любомир Славков
Издателство: „Lexicon”
Страници: 213
Година: 2017
Оригинално заглавие: „Грехът на Ма́лтица” (Съвременна българска проза)

 

 

  205955_b  “Грехът на Ма́лтица” е книга, напомняща ни за живота на българите малко преди Освобождението. Тя се съсредоточава върху съдбата на една жена, която потъпква всичките си ценностти, за да спаси мъртъв още в утробата си бунт. Лиляна Михайлова е написала брилянтен роман не само за Освобождението като историческо време, а и за  освобождението на една жена от грях, наложен от хорските приказки. Затова и Ма́лтица е основен персонаж. Нейната самоотверженост и отдаденост на делото й придават ореола на бунтовник.

    За да спаси мъжа си, Ма́лтица жертва честта си и получава етикета на „турска гювендия”. Мъжът на Ма́лтица също е човек, който пази честта си – той е твърдо убеден, че българите могат да изколят цялата турска империя. И макар всички да знаем как завършват тези така бленувани желания, Михаил пренебрегва дори нероденото си дете, за да се отдаде на делото. Така между Ма́лтица и Михаил се отваря дълбока яма – той е мъжът, който защитава народното благо, а тя жената, чиято основна роля се трансформира в защитник на бунтовническата тайна.

„Мъжете говореха тихо, само понякога Церовски възвисяваше глас и тогава жената чуваше: свобода и България или първо България и след туй свобода – като че тия две думи бяха свързани и не можеше да бъдат изречени откъснато една от друга.“

    Впечатлена съм по какъв начин е предпочела да опише събитията Лиляна Михайлова. Наистина, както и по думите на Деян Енев, това не е история за безчинстващи орди и кървища. Събитията се завъртат около Ма́лтица, която няма кой знае каква роля за хода на въстанието, но има огромна заслуга в опазването на човешки животи.

    Не мога да кажа доколко Ма́́лтица се явява и защитничка на семейното щастие. Тя не познава трепетите на майчинството или любовта на родителите си, а бракът и́ с Михаил не е любовната история на Бойчо и Рада, която познаваме от „Под игото” на Вазов. Но сякаш това не е и важното в романа. Докато четях, тази подробност не ми липсваше, не усещах, че е нужно да бъде включен един романс, когато говорим за нещастната орис на Ма́лтица.

„Умен искам да бъдеш и добър, ала не към всичките люде добър, щото такава добрина е сляпа…“

    Сигурна съм, че всеки би симпатизирал на главната героиня. Тя е готова да се жертва в името на любовта към мъжа си, да пренебрегне всичко, което смята за правилно, за да го предпази от опасност. Колкото повече четете, толкова повече ще се убеждавате, че Ма́лтица изиграва по-голяма роля в подготовката на бунта, отколкото нейния мъж. Но и друго нещо ми направи впечатление. Може да се каже, че главната героиня е олицетворение на България, макар и на едно микроскопично ниво. Нейната съдба следва съдбата на страната, в която българите са чужденци, а изходът към свободата е затворен. Страна, която по никакъв начин не може да се опълчи на своите поробители. Остава й единствено да пази чедата си – техните тайни и копнежи. И дори когато те падат в бунта като отсечени дървета, тя остава неспособна дори да заплаче, а умира бавно от своите вътрешни рани, точно както Ма́лтица.

    Ма́лтица отначало реагира с типичната женска загриженост на майка, която очаква първото си дете. Тя се опитва да разубеди мъжа си Михаил да остави бунта на другите хора, че това не е неговата борба. Макар, че Михаил не притежава Бойчовския плам, у него срещаме изключителна настойчивост. Свободна България е идеал, който всеки тайно желае, докато кротува в схлупените си къщурки. Заради това Ма́лтица е трагичен герой – тя отначало възразява срещу открития бунт, но след това жертва женската си чест, за да може той да се случи, превръщайки се в най-мразената и проклинана жена в селото. Истината е, че каквото и да беше избрала, щеше да бъде грешна. В единия случай – към мъжа си и към България, в другия – към цялото село и църквата.

    „Грехът на Ма́лтица” е невероятен роман, който оставя у читателя горчивото чувство на нещо загубено. На една загубена кауза, на стотици, загубени в бунта животи, на една чиста, свята и вярна жена, която умира свободна от робството, подпечатало я като грешница!

Поздрави,

SelfishBookworm

„Любов по време на холера“ от Габриел Гарсия Маркес

Габрия Гарсия Маркес

Автор: Габриел Гарсия Маркес
Преводач: Тамара Такова
Корица: Филип Малеев
Издателство: „Народна култура”
Страници: 385
Година: 1987
Оригинално заглавие: „El amor en los tiempos del colera”

214.max

За любовта толкова много се е изписало, изпяло и изрисувало, че тази дума вече предизвиква относително еднакви очаквания у всеки читател, слушател или наблюдател. Книгата на Маркес напълно преобърна представите ми за понятието „любов”. Едновременно се припокри с някои от очакванията, но и ме поведе в съвсем различна посока.

…човешките същества не се раждат веднъж завинаги в деня, в който майките им ги даряват на света, ами че животът ги заставя още неведнъж да родят сами себе си.”

Накратко, сюжетът се върти около три основни фигури – Флорентино Ариса, доктор Хувенал Урбино и Фермина Даса. Флорентино и Фермина се влюбват, когато тя е още млада девойка, но любовта й сякаш бързо избледнява и тя прекъсва връзката си с влюбения до полуда в нея Ариса. Скоро баща й урежда брака й с богатия и уважаван Хувенал Урбино, с който Фермина Даса създава семейство и прекарва почти целия си живот докато той не умира по най-нелепия начин и тя изведнъж загубва опората под краката си. Но смъртта идва толкова неочаквано, както неочаквано Фермина е прекъснала връзката си с Ариса, и тази смърт подновява загърбената любов, макар и на вече остарелите тела, които не могат да я консумират.

„Ще ми е мъка да умра само заради едно – че няма да е от любов.”

Сляпата, сякаш безнадеждна, устояла на времето любов на Флорентино Ариса към Фермина Даса е най-близкото до онази чиста любов, любовта към една-единствена жена, която, както и сам се убеждава той, никой не може да замени. Харесва ми как Маркес плавно променя фокуса върху героите си, защото в неговия свят всеки е свързан с другия. От съдбата на единия неизменно следва развитието на нечия друга съдба и в това е магията на любовта – всеки я чувства по свой собствен уникален начин, за всекиго тя има различни измерения, идва с различни свободи, притежава различни характеристики.

„Проблемът на брака е, че рухва всяка нощ след любовта и трябва да го съграждаш наново всяка сутрин преди закуската.”

Love_choleraПо принцип не обичам книги с прекалено дълги описания, но Маркес е умел разказвач, тук почти отсъства диалогът, времето е предимно ретроспективно. Всъщност по-скоро започва в настоящето, връща се назад, пак ни отвежда в настоящето – трудно е да се обясни, но се чувства магично по време на четене, уверявам Ви. Героите са балансирани. Почти няма нещо, което читателят да не знае за тях – той чувства, мисли, диша по същия начин, по който и те. Наясно е с миналото и настоящето им, знае страховете им, знае силните им страни, както и слабите.

„Любовта, ако съществуваше, беше нещо отделно: беше друг живот.”

Някак разбирам хората, които не я харесват. Разказът е монотонен, няма динамичност, но в това е чарът на книгата. Ариса може да ви се стори банален с неговото доживотно вричане в първата любов, Фермина – нелогична в някои свои действия. Но тези двама герои, чиято съдба отново се сплита в едно, носят духа на неугасващата любов, която се оказва единственото средство за победа на живота.

„…можеш да бъдеш влюбен едновременно в няколко жени, и то във всяка със същата мъка, без да си предател към никоя.”

„…по време на холера” е възможна не само смъртта. Всъщност тя е по-скоро фон. Уморените от холерата тела, които се носят по течението на реката, бележат промяната във времето, но не засягат пряко героите. Смъртта идва при тях не за да отнема, а за да възражда. Да им даде любов, която разцъфтява в повехналите от старост тела, и която продължава да се носи по морето под знака на Смъртта!

Поздрави,

SelfishBookworm

Добре дошъл си…

Добре дошъл си у дома,
забравен сине на съдбата.
Пристъпваш близо до врата,
изгнила от борба с живота.
Отваря се със зъл скимтеж –
и тя се радва да те види! –
обръснат, жив и още свеж,
да те покани вътре й се свиди.
И ето стъпката ти прави там следа,
където никой скоро не е стъпвал,
и в слоя прах, лъч светлина
лицето ти във огледалото окъпва.

Добре дошъл си у дома,
където всяко кътче те приветства.
От твоята поява въздуха сега
раздвижва свойте атоми и трепва –
не е докосвал твоето лице,
отдавна никой не е вдишвал
частиците от неговите две ръце,
които те обгръщат все по-силно.
Отчаяно надничаш в стаите,
които чакали са те без време,
завесите те помнят от дете,
все тъй висящи уморено.
И трепват там завивките,
които с любов са те дарили,
когато като малък от света
те твоите сълзици все са крили.

Добре дошъл си у дома
в къщата, която неуморно чака.
Унила и прегърбена е тя
от болката по теб, от самотата.
В свойта пазва спотаявала
и мъките, и радостите твои,
ти, скитнико, забравил за дома –
а той за твоето завръщане се моли.
По стълбището пак ще се качиш
дъските нервно ще прискърцат,
ти мъката да заличиш
е вече много, много късно.

Добре дошъл си у дома,
спотайващ тайните на твойто бягство.
В миг зарязал любовта,
свидетел си на нейното разядство.
И тихо се оглеждаш в портретите,
застинали във восъчна почуда,
които в тиха тъмнина
с трепет са те чакали – ЗАБЛУДА!
На полицата – свещи и часовник,
напразно отброявали са часовете –
и чакали са стария къщовник
да влезе и отново да засветят.

Добре дошъл си у дома,
в царството на твойта жажда.
Ти имаш ключ за всяка там врата,
но само в една ключалка той заяжда –
това е стаята на съвестта ти,
в която никаквицата спокойно дреме,
и няма сила на света
от нейните прегръдки да те вземе.
Защото ти не плачеш, заслепен
от радост по загубеното време,
домът е мястото, където
от корен си изтръгнал свойто семе.
Ти пак се сещаш, че не си
роден за този дом грижовен,
затуй пристъпваш пак назад,
ключът в ключалката…и сбогом!

SelfishBookworm

Щастие на хапки

От всяка наивност, ти си мойта любима.
И свойта любов аз втъкавам във стих.
Любовта ни е хапка червеникава диня,
упояваща двама в следобеда тих.
Наш’то лято е низ от мечти изживяни –
плодове, разпилени върху меден поднос.
Аз и ти сред цветя върху горски поляни,
неусетно забравили за тъжовната ос.
А тъгата пристига с буреносното време
и окъпва ума ни с пиперлива роса.
Твойта липса загнездва се в мене да дреме,
и с болката-спътник аз оставам сама.
А човек се изгубва, когато е сам.
И времето спира за дълга почивка.
Без другия, всеки умира в свой блян –
щастлив, непогазен, с наивна усмивка…
SelfishBookworm

Приспиване

Мъглите на снежния град
обвиват в студена прегръдка.
Децата, умрели от глад;
лицата, застинали в тръпка.

Попива дълбоко у нас,
и свойта прозрачност ни дава –
да можем и ние за час
да бъдем прозрачна забрава.

От къщните зимни прозорци
се виждат хапливи огньове.
А вънка вилнее мъглата,
похапваща с остри ножове.

Пощипва лицата студени,
напуква детинската кожа.
Ръцете се молят прострени
за няколко мижави гроша.

Огньовете вътре не спират –
надгонват се с топли езици.
А вънка мъглата приспива
последните детски главици.

SelfishBookworm