Отвъд края на дъгата – 1 глава

tumblr_n9abr2p7q91rcn3dyo1_500

Отвъд края на дъгата

 

1 глава

 

 

  Тъкмо станах. Отидох в банята, измих лицето си. За мен започваше новият ден. Или поне това си повтарях всеки път щом алармата ме събудеше. Всъщност се будех малко преди нея, но си поспивах още. Разбирах, че „още пет минути” всъщност води до още десет минути, затова и взех да се отказвам от този навик. И все пак не можех да скокна като пъргаво дете. Бях писател, мозъка ми имаше нужда от добро измиване преди отново да седна пред машината и да затропа по клавишите. Но, уви, когато човек не можеше да спи, дори буквите не можеха да го спасят.

Всяка вечер се унасях над машината, и всяка сутрин осъзнавах, че това е било много лоша идея. Оглеждам апартамента си, докато си сипвам кафе и осъзнавам, че това място се е превърнало в огромна кофа. Изхвърлих хартийките от бързата храна, която писателите са длъжни да ядат, защото все пак, това сме ние – времето никога не стига, за да напишеш шедьовър.

Чудя се от колко дни правя едно и също нещо. Ставам. Правя си кафе. Сядам да пиша. Лягам си. Дори не съм ходил до редакцията, а трябва да занеса първите готови глави от новата си книга. Редакторът ми е една стара дама. Леко хаплива, но иначе голям професионалист. Издаде всичките ми книги досега, а корекциите свежда до минимум. Твърди, че книгите ми се харесват, но досега не съм получил писмо от удивен читател. По вестниците чета, че книгите като цяло са станали трудни за четене. Не като истории, а просто като книги. Хората не ги купуват, предпочитат да дадат последните си пари за нещо от първа необходимост. Разбирам ги и не ги разбирам. За мен книгите винаги са били първа необходимост. Но явно просто се съобразявам със своите прищевки.

Поглеждам към часовника. Показва десет. Осъзнавам, че снощи съм си легнал с ризата и панталона. Затова не си правя труда да обличам нещо друго. Намятам шлифера, слагам шапката на главата си и излизам с началото от новият ми ръкопис в ръце. Мисис Фогъл, редакторката ми, би трябвало още да е в офиса си. Затова свивам по главната улица и поемам право към редакцията. Днес ще бъде хубав ден, ако Фогъл хареса писанието ми. А ако не го хареса – просто ще се върна вкъщи и отново ще заспя. После ще стана, ще си направя кафе и ще започна да пиша нещо ново.

****

– Хм – започна редакторката докато четеше първите страници, – нещо му куца тук, знаеш ли?
– Какво? – попитах аз.

Тя не отговори веднага. Не прави често така, освен когато ме изритва от кабинета си, недоволна. Но сега не го прави, а продължава да чете. В ръката й дими цигара „Фестос”. Една от най-скъпите марки. Приятелите ми казват, че вкусът им бил божествен, дори за цигари. Жалко, че не пуша.

Редакторката продължава да чете, присвила очи срещу ръкописа. Най-накрая го хвърля на масата и става рязко от стола си, приближавайки се към мен. Не ми изглежда ядосана, но не е и доволна. Всъщност, точно в момента не мога да различа емоцията й.
– Ти си брилянтен, знаеш ли?
След почти всяка своя реплика към мен, добавя едно „знаеш ли?”. Чувствам се странно. Не отговарям, а просто я гледам.
– Защо не си вземеш почивка?

Казва го, докато от устата й се отцежда дълга струка пушек. После поглежда към един от портретите на стената. Неин, разбира се.
– Какви са вашите забележки към ръкописа? Отново нещо тежко ли ви се струва?
Тя се засмива леко. Дори за възрастна дама, смехът й е мелодичен като на младо момиче.
– Всичко, което пишеш е тежко, знаеш ли? Но, мисля че ти трябва сериозна почивка, момче. След това се върни и започни наново. Струва ми се, че тогава ще излезе нещо по-добро.
Не мога да повярвам. Не го е харесала, но не прави това, което принципно прави. А то е да ме изгони от кабинета си без да обели и дума.
– Благодаря ви – казвам тихо, докато мачкам шапката си в ръце.
– За какво?
– За всичко.

Тя ми се усмихва, отново. След това й казвам довиждане и излизам през вратата. Чувам как листовете ми полетяват в кофата, но не знам защо. Мислех, че ръкописа ще я очарова. Тя обича тежките ми истории. Замислих се, че не може всичко, което пиша да е добро. Или поне да бъде издавано. Не знам какво да правя. Чувствам се безнадежден. Щом излязох от редакцията се запътих към дома на един приятел. Почивка значи? Щом трябва, ще си взема почивка. Защо не Париж?

SelfishBookworm

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s