Отвъд края на дъгата – 2 глава

tumblr_na0oaaOB3F1rlt5o0o1_400

Отвъд края на дъгата

 

2 глава

 

Домът на Хъдсън се намира на улица „Крайречна”. Наричат я така, защото хората тук вярват, че в миналото е минавала река, но аз не съм убеден. Природата около този квартал е като изгоряла, повехнала слама. Тръни и треви, нищо особено. Прилича на декор от филм на ужасите.

Стигам до къщата му. Почуквам на вратата с масивната лъвска глава. След няколко секунди се разнася детски вик и кучешко ръмжене. Някой приближава вратата. Показва се жена му. Името й е Кейт. Руса коса, слаба фигура с приятни форми, чипо носле и лек грим. Изглежда много млада, чиста като момиче. Дъщеря й се крие зад дългата й пола. Не я е страх, любопитна е. След малко приближава и ме пита кой съм. Аз й отговарям, че търся Хъдсън.

– Заповядай. Той е в офиса си – казва ми жена му.
Тя ме съпровожда по стълбите и аз се качвам, стигайки до бялата врата, която би трябвало да е офиса му. Натискам дръжката и отварям вратата. Той седи на голям стол, носи очила, смята нещо. С Хъдсън се познаваме още от ученици. Но докато аз учех усърдно, той живееше. Да, точно така, живееше. Нещо, което аз от дълго време пренебрегвам заради задълженията покрай писателската ми кариера. Отначало не исках това да е основната ми работа. Предпочитам да го наричам хоби, отколкото кариера, но истината е, че тази професия коства много. Всеки писател би го признал.

– Писателю, стари приятелю, откога не сме се виждали – казва Хъдсън.
Става от стола и ме прегръща. Аз отвръщам с леко потупване по гърба, след това стискам ръката му. Решавам да продължа направо по темата и да му предложа да заминем някъде, когато той неочаквано ме изненадва с репликата си.

– Имам прекрасни новини. Утре щях да те попитам, но тъй като си тук, бих искал да те поканя. Приятел си ми, ще е хубаво да споделим новата ни придобивка. Става въпрос за един замък в Шотландия. Бабата на Кейт ни го завеща. Тя почина наскоро. Не искахме да се радваме отначало, но сега определено сме трогнати.

Аз помълчах известно време, гледайки го с усмивка, докато той продължаваше да казва колко бил хубав замъка, голям, просторен, обзаведен. Замък. В главата ми изниква асоциация с дракони. След това продължавам: гротеска, зловещи картини, духове. После сякаш отърсвам главата си от подобни мисли и кимвам с глава.

– Значи ще дойдеш? – пита Хъдсън.
– Да, за мен ще бъде удоволствие. Фогъл тъкмо ми казваше, че трябва да отида на почивка.
– Какво е станало?
– Ами, не знам. Просто ми каза, че съм брилянтен, а след това да си почина и да напиша нещо ново. Но да не задълбаваме в това, може би наистина имам нужда от отдих.
– Една приятелка на Кейт ще идва. Ще се радвам да се запознаете.

Отново кимвам. Осъзнавам, че това ще е първото ми запознанство с жена от доста време. Боже! Жени! Откога не съм целувал, докосвал и милвал подобно същество. Години. Много години минаха оттогава.

****
Пожелававам лека вечер на Хъдсън и тръгнавам. Замислям се за непознатата приятелка на Кейт, която щях да видя след седмица. От една страна не исках да мисля за жени, от друга страна не можех да спра да го правя. В главата ми не изникваше нито една нова идея за книга, колко съм глупав! Преди не можех да смогна, а сега мислех за страст, любов и жени.

Жени. Наистина мина доста време. Последната ми връзка беше в началото на писателската ми кариера. Името й беше Катрин. Изключително красива, млада американка, чиито бедра можеха да докарат всеки мъж до лудост, а когато отмяташе косите си вече ти се иска да я целуваш. Не зная дали съм привлекателен. Докато си мисля за това поглеждам към обувките си. Мръсни са. Определено ще ми трябват и нови дрехи. Може би нов костюм или нещо такова. Връщам се към мислите си за Катрин и цялото пътешествие, което ми предстоеше.

Осъзнавам, че ми е много жал за нея. Тя е мъртва. Или поне така смята полицията. Но аз все пак, след всичките тези години, й останах верен. И продължавам да го правя, но докога? Тя няма да се върне, осъзнавам. После пък искрица надежда светва в сърцето ми.
Отприщвам мислите надалеч. Не желая отново да я сънувам, плачеща и с кървави ръце. Ах, Катрин, къде ли си и изобщо има ли те някъде в света около мен?

Насочвам се към улицата с многото магазини. Така я наричат тук. Там човек може да намери всичко. Или поне всичко, което може да се купи с пари. Любов и душа няма да намерите с цена. Те седят накъде заровени в нас с етикет „Ползвай при нужда”, но в днешно време, осъзнавам, повечето хора нямаха нужда от тях.

Усещам, че мислите ми започват да се блъкат хаотично в главата ми. Катрин, любов, душа, пари. Бях тръгнал за нещо ново, а разрових само старото блато на миналото. Опитвам се да се фокусирам. Влизам в първия магазин за дрехи, който намерих. След покупките се прибрах вкъщи. Легнах да спя, но сън не ме ловеше. Отново помислих за Катрин и тя ми се яви под формата на лунно сияние. В съня ми.

 

SelfishBookworm

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s