Отвъд края на дъгата – 3 глава

Old Manual Typewriter

Отвъд края на дъгата

 

3 глава

 

Сутринта беше ужасна. Никога не се бях будил така. Дори не бях писал, а се чувствах така сякаш новата книга беше готова. Измервах умората си с написаните страници. Имах чувството, че новата ми книга вече е готова. Може би в сънищата ми, ако не бяха заети с миналото.

Направих си кафе и директно излязох.

****

Дойде време да отпътуваме към замъка. Не бяхме в една кола, предпочитах самотата на моята малка синя лейди. Обичах да оставам насаме с мислите си. А напоследък те постоянно ме връщаха в миналото. Дали на хората просто ни беше мъчно и се опитвахме да запазим всичко, или просто никога не можехме да изпитаме радостта от щастието без отново да преглътнем горчилката на отминалите болки.

Минало. Каква хубава дума, мисля си. Ми-на-ло, повтарям я отново. Жалко, че вече е просто история. Ами, представям си, ако можехме тук и сега д създадем история, която никога да не остава в миналото, а да живее в настоящето? Би било толкова по-безболезнено.

Следвам колата на Хъдсън. Той завива рязко и аз едвам удържам своята лейди. След малко забелязвам защо го е направил. С жена му си викат. Тя се обръща и ме посочва. В погледа й прочитам тъга. След малко колата спира. Изглежда пристигнахме. Хъдсън каза, че приятелката на Кейт щяла да ни чака тук. Положително едно момиче стои на няколко метра от колите. В следващия момент се затичва към нас. Задъхана, тя прегръща Кейт, която се усмихва някак си неестествено. После гушва малката им дъщеричка, която се смее. Като всяко дете. Хъдсън подава ръка, но момичето се обръща към мен.

– Значи вие сте писателят?
Кимвам. Поглеждам я. Отначало срамежливо. Косата й се стели свободно на раменте. Тя ми се усмихва. Има чаровна усмивка. Подава ръка.

– Приятно ми е да се запознаем. Името ми е Ема, но може да ме наричаш просто Ем.
– На мен също – отговарям.

И докосвам ръката й. Нежна и крехка на допир. Имам чувството, че ще я прекърша в своята. Напомня ми на Катрин. Първо, защото веднага започна да ми говори на ти. Значи е открит човек, не се притеснява. Не обичам притеснителни момичета, опитвам се да ги разбера, но ми е трудно. Харесвам самоуверени жени с чувство за индивидуалност. Защото всяка жена трябва да знае, че тя е център на света и другите се въртят около нея, а не тя около тях. Катрин беше такава. Но това не означаваше, че имаше голямо самочувствие и въобще не обръщаше внимание на другите. Да знаеш, че само ти си си достатъчен не означава, че не позволяваш на другите хора да те обичат. А аз бях обичан. И чувството беше невероятно.

****

Вечерта в която пристигнахме се настанихме. Замъкът беше хубав, имаше и голяма градина. Всъщност си беше почти като цяла гора, с дървета и цветя.
Сега вървя между два розови храста. Цветовете им са като росни капки, все още неразцъфнали, но криещи красота, която скоро щеше да се покаже. Навеждам се леко към тях, за да усетя аромата. После протягам ръка да ги погаля. Толкова нежни и крехки, и толкова красиви.

– Харесваш рози, а?
Стряскам се и без да искам убождам пръста си на един от бодлите на розата. Ем е зад мен. Дори не съм забелязал кога е дошла.
– Да, харесвам ги – отговарям с усмивка.
– Какво пишеш в момента? Може би нещо със замъци?
– Нищо. Тук съм за отдих.
Тя ме поглежда изненадана.
– Мислех, че писателите винаги стоят пред пишещата си машина и тракат по копчетата настървено.
– Това…не е съвсем вярно.

Осъзнавам, че преди бях така. Имах малко време за себе си. Тоест, напълно за себе си. Защото все пак и книгата бе част от мен. С мои герои, които ръководех според желанията си, мои обрати, които така трудно преглъщаха читателите, моя история.
Ем протегна ръката си. Върху дланта й имаше капки вода.

– Май ще вали, писателю. Казват, че това е най-хубавото време да останеш насаме с мислите си.
И най-хубавото време за писане, осъзнавам. Да чувам спокойното падане на капките, разбиването им в прозореца. Толкова успокояващо. Зареждащо. А сега чувствам как тези дни отминават.

– Да влизаме вътре – подканва ме Ем.
Дъждът се усилва. Започваме да тичаме към замъка, но това не помага особено. Вмъкваме се през входа, мокри до костите. Аз поглеждам към Ем. Тя ми се усмихва.
– Ще се видим на вечеря – казва.

Качвам се към стаята си. Хъдсън се появява от коридора с книга в ръка. Носи и очила.
– Хванал те е дъжда, приятелю – констатира.
– А ти накъде така?
– Имам малко работа около документите.

Кимвам и отминавам. Когато влизам в стаята си ме лъхва топлината от камината. Приятно стопляща. Свалям дрехите си и обличам нови. Подсушавам косата си и разтърсвам глава. А след това сядам пред големият прозорец от който има перфектна гледка към градината. Пейзажът бълва от цветове.

Изваждам пишещата машина и я слагам на бюрото. Дъждът още се сипе. Чувам капките по прозореца. Усещам енергията им. Иска ми се да ми вдъхнат увереност. Приготвям се да пиша, но осъзнавам, че този път дъжда изобщо не може да ми помогне.

SlefishBookworm

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s