Отвъд края на дъгата – 4 глава

tumblr_l9oujaPGvW1qze5g2o1_500

Отвъд края на дъгата

 

4 глава

 

На следващия ден, дъждът реши да си отиде. Небето е осеяно с облаци и е леко мрачно. Май съм щастлив от този факт. Близо до замъка има езеро. Отивам натам и сядам на един от големите камъни пред него. След около пет минути забелязвам Хъдсън, който приближава. Сяда до мен.

– Как върви почивката ти, приятелю?
– Не толкова продуктивно колкото си мислех, че ще бъде. Но поне си имам компания – казвам и се усмихвам насреща му.
– Ема ли имаш предвид?
– Не, всички вас. Все пак съм само гостенин тук, помниш ли?
– Тя също.

Той тръгва към замъка. Осъзнавам, че разговора ни свърши по средата. Нима има нещо против Ем? Тя е толкова красива и умна, кой би могъл да не я харесва? Отпращам тази мисъл и се съсредоточавам отново към езерото. Времето е мрачно, леко студено. Усещам как въздухът щипе лицето ми, но не е болезнено, а приятно. И езерото – и то е мрачно. Синьо и черно сякаш са се смесили, за да образуват цвета на водите. Самотно е, но на мен ми помага. Да не съм отчаян.

Тръгвам към стаята си. Отварям прозорците вътре, за да може да влезе чист въздух. Усещам, че не мога да дишам, но не знам защо. Просто изпитвам онова задуващо чувство, сякаш някой потапя главата ми в кофа с ледена вода и след това я изважда. Потапя я бързо. Изважда я. Потапя я.
Поглеждам през прозореца и виждам Хъдсън и семейството. Но Ем я няма. Хъдсън ме забелязва и махва с ръка.

– Хей, приятелю, ела с нас на разходка.
– Къде отивате?
– Ще се разходим до града. Времето е прекрасно.

И той разпростира ръцете си, сякаш иска да хване несъществуващите слънчеви лъчи. Жена му стои до него, а малката му дъщеря притичва покрай тях, пеейки някаква песничка. Изглеждат щастливи, но все пак винаги си имам едно наум. Прекаленото щастие не е щастие, а заблуда.
– Не, мисля да поспя, Хъдсън. Благодаря ви! Забавлявайте се.

Махвам и затварям прозорците. Те поемат към колата си и се натоварват вътре. Двигателя се чува дори до моята стая. След малко шумът изчезва и отново е тихо. После чувам стъпки по коридора. Някой се приближава. Чука се на вратата.
– Писателю, вътре ли си?

Ем. Значи и тя е останала тук. Колко хубаво. Отварям вратата и тя стои там – прекрасна, сияеща от щастие, готова да влее положителната си енергия в тази мрачна стая пълна с писателска тъга. Всъщност устните й са леко бледи.
– Може ли да вляза?
– Да – отговарям моментално.

Първото нещо, което прави е да огледа стаята. Сяда на едно от старите диванчета.

– Аз си мислех, че моята стая не струва.
Засмива се. Усещам как лека усмивка пробягва и по моите устни. През цялото време просто я гледам, докато очите й шарят из цялата стая. Спират се върху машината ми за дълго време, след това лицето й отново се обръща към мен.
– Нещо ново?
– Не, само срутени идеи.
– Стига де. Къде е писателският ти дух, писателю?
Свивам рамене.

– Защо не си навън с Хъдсън и Кейт?
– Хъдсън? Това природно бедствие. Но по-добре да не говоря така, все пак сте приятели.
– Какво има между вас?
– Между нас – нищо. Но между него и моето семейство – много.

Усмивката й пада. Явно я разстроих. Какъв глупак съм. Сякаш на лицето ми се изписва въпросителна.

– Баща ми беше против Кейт да се омъжва за него.
– Искаш да кажеш, че вие с Кейт сте…
– …сестри, да.
– Но той те нарече нейна приятелка.
– Защото не сме в добри отношения. Аз съм приятелката, ти си писателят. Чудя се Кейт каква е.
– Изглеждат ми щастливи.
– Може би. Кейт не споделя много, но доста често е тъжна. Плаче и ми се обажда по телефона. Хъдсън въобще не е това за което се представя.
– Познавам го от дете. Не е възможно да казваш истината.
– Хората се променят, писателю. Това би трябвало да го знаеш само от книгите. Дори писателите не запазват своя стил завинаги. Все някога опитват нещо ново. Понякога то не е добро, но те…го харесват. Така е и с Хъдсън. Малкото хлапе, което помниш и още е запаметено в съзнанието ти, отдавна го няма, но продължава да изглежда като такова. Просто защото си свикнал с него.
Въздъхнах. Спомних си как Хъдсън се караше в колата с жена си и тя посочи мен. Защо изобщо ме посочи?
– Затова ли не излезе с тях?
– Не. Отдавна съм свикнала да се оправям с него. По-скоро не му обръщам внимание. Но не ми се излизаше. Понякога обичам просто да седя и да водя хубав разговор с някого.
– А това май не е един от тях.

Тя ме поглежда. Изучаваше лицето ми. Може би се е  обидила и търсеи извинението си в натъжените ми очи.

– Да, прав си. Това изобщо не е хубав разговор.

 

SelfishBookworm

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s