Отвъд края на дъгата – 5 глава

tumblr_llq5ykza0t1qhjhoao1_5002

Отвъд края на дъгата

 

5 глава

 

Опитвах се да заспя, разяждан от мисли за разговора ми с Ем преди няколко часа. Явно познавам Хъдсън, и в същото време..не го познавам. Стар приятел, чийто дом ми се струваше като топло убежище. Като онези драконски свърталище в които има купища злато и скъпоценности и Хъдсън стои отгоре им като закрилник. Така си представям семейството му. Допреди няколко часа. Но може ли Ем да ме е излъгала, и ако е така – какво постига? Аз я познавам само от два-три дни, никога не съм я виждал, дори не знам що за човек е наистина. А Хъдсън ми е като брат – истински, любящ брат. И ето че ми отнеха идеята за тази връзка. Вече съм сам, отново.
Ако Ем е права, това значи, че закрилникът всъщност е…чудовище.

Ставам от леглото и сядам пред машината. Имам нова идея. В два и половина през нощта, но не мога да я пропусна, осъзнавам. Звукът от тракането ме успокоява и сякаш това е моето преспивателно.

****

Рано сутрин е. Чувам звук от хлопане по вратата. Вдигам глава. Пред мен е машината, зад нея гледката към голямата градина. Заспал съм на нея, пишейки. Хлопането продължава. Аз се вдигам от стола и отварям вратата. Отново познатото детинско лице. Ема.

– Писателю, още ли спиш?
– Не съм мигнал.
– Нова идея? – бързо предполага тя.
– Нещо такова.

Търкам очите си леко, за да могат да се отворят напълно. Чувствам лека умора. Трябва ми кафе. Ем ми се усмихва.

– Реших, че ще искаш да дойдеш с мен до града?
– Значи ще ходим всички?
– Не, страннико. Само аз и ти, ако се съгласиш.
Поглеждам я изненадан.

– Хайде де. Ще бъде забавно. Ще те заведа на любимото ми място. Винаги, когато идвахме при баба го посещавахме. Само ние двете. Така че, е съкровено място. Осъзнаваш ли колко си специален, за да те поканя?
Отново усмивка. Шегува се, но може и да е вярно. Не зная, но кимвам с глава. Тя изглежда доволна. Помахва с ръка и се уговаряме да се чакаме след десет минути пред замъка. Какво ли е това място?

****

– Сигурна ли си, че не ме взимаш само, за да имаш превоз?
В следващия момент осъзнавам, че изказването ми е тъпо. Тя се обръща към мен. Лицето й е спокойно, но и сякаш долавям лека болка у него. Може би я нараних.

– Или просто ти си най-приятният човек, който пребивава в замъка.
После влиза в колата. Запалвам и потеглям към града.
Следвам указанията на Ем. Градчето наистина е приятно. Има онази приветливост, която отдавна не съм виждал. Хората са леко затворени, но това не ми пречи. Аз също съм затворен, особен. Мама все ми казваше, че така не се живее.
– Свий вляво и спри.

Старата синя лейди сякаш сама се подчини. Намирахме се пред някаква антикварна книжарница, която изглеждаше като древен храм на фона на другите сгради. Ем вече вървеше към входа, докато аз още оглеждах сградата отвън. Върху стъклата на входа имаше различни залепени листовки с промоции и нови книги, чиито собственици трябваше да са някъде отвън в дъждовния град.
– Лельо Пег – извиква Ем.

Втурва се към старица около шейсетгодишна възраст. Косата й е прошарена от времето. Носи очила за четене и е облечена с тъмносиня рокля. Изглежда мил човек, дори твърде мил.
– Миличка, къде се изгуби, мое дете?
Двете се прегръщат докато аз стоя отстрани и се взирам в многото книги по лавиците. Взирам се. Сякаш търся познати заглавия или може би искам нови. Жаден съм за книги, осъзнавам. Толкова съм жаден.

– Кой е новият ти приятел? – казва старата жена и ме посочва.
– Той е писател, лельо Пег. Може и да имаш негови книги.
– О, боя се, че съм ги писал преди не чак толкова години, така че се съмнявам. Приятно ми е да се запознаем, госпожо Пег.

Подавам ръка и старицата я приема с голяма усмивка.
– Кои книги сте написали, млади момко?
– „Отвъд края на дъгата”, „Вчерашното утро”, „Осъдени на смърт”..
– Чела съм ги. Великолепни романи. На мен ми е още по-приятно да се запознаем, писателю.

****

Леля Пег, както я нарича Ем, ни приготвя чай. Аз и Ем обикаляме из книжарницата. Навън мястото прави впечатление на квартално местенце, но отвътре е огромно. Мога да се изгубя тук, даже много бих искал.

Ем не спира да върви из хилядите редици с книги. Взима книга от рафта, разглежда я, дори я хващам да помирисва страниците. След това връща книгата и прокарва ръка по гръбчетата на другите томове. Сякаш тя е танцьорка и това тук е нейният дансинг. После кляка до кашоните по земята, отново пълни с книги, забива нос там и започва да рови сякаш търси нещо отдавна изгубено. Избира книга, лицето й засиява и тя дотърчава до масичката, където вече ни чака чаят, оставя книгата. Вече си избра десет, но песента й не спира и тя продължава танца.

Аз не се изморявам да я гледам. Сядам на масичката и отпивам от чая си. Ментов е.
– Милото ми дете – казва леля Пег, – колко мъничка беше, когато се научи да чете. Оттогава винаги идва тук. Губи се из всичките книги. Понякога я изгубвам от поглед, в следващия момент я намирам в някой ъгъл да чете.

Аз само се усмихвам, няма какво да кажа. Харесвам Ем, харесва ми това, което виждам в нея, но я познавам от съвсем малко време. Отново пийвам чай. Може би малко време понякога е напълно достатъчно, за да харесаш някой човек. Дори да го заобичаш. Обичах ли я?

Ем се връща при нас. Прегръща леля Пег, изпива набързо чаят си, отново я прегръща.
– Лельо Пег, трябва по най-бързият начин да се усамотя някъде и да започна. Тези книги са великолепни!
– Скъпо дете, разбира се. Тръгвайте. Но първо ще ти увия от пресните сладки, които направих днес, и чадър. Навън вали.
Не осъзнах, че вали. Явно толкова съм се унесъл в Ем и нейният танц, че напълно съм се абстрахирал от света около мен.
– Ние сме с кола, лельо Пег. Не се тревожи. Довиждане!

Аз също пожелавам лек ден на старата книжарка и излизам с Ем. Навън наистина вали. Притичваме до колата и се шмугваме вътре. Ем нарежда книгите на задната седалка. Косата й е леко мокра и пада тежко върху раменете й. Красива е!
– Какъв дъжд само!
– Да – потвърждавам.

Запалвам колата и потеглям. Старата синя лейди издава странен звук, сякаш след малко ще се развали. За щастие това става точно когато пристигаме. Не разбирам от коли, не мога да я оправя. Навън обаче вали. Затова оставаме вътре докато спре.
Ем се обръща към мен. В очите й има някакъв пламък. Тя поглежда към мен, поглежда навън, после пак към мен. Сякаш очите й се отклоняват към устните ми и се връщат отново нагоре, за да се преплетат с погледа ми.

– Благодаря, че дойде с мен, писателю.
– За мен беше чест!

И в следващият миг тя ме целува. Неочаквано и продължително. И на мен ми харесва. Погалвам лицето й, докато устните ни се докосват. И сякаш нищо друго няма смисъл в момента. Само тя и аз. В тази кола. Докато вали дъжд. Докато книгите на задната седалка следят всяко движение.

 

SelfishBookworm

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s