Отвъд края на дъгата – 6 глава (край)

typewriter_1240160c

 

Отвъд края на дъгата

 

6 глава

 

Поглеждам към градината. Красива гледка. Тя стои и чете седнала на големите каменни блокове пред храста с розите. Ем. Малка моя целувка по устните. Мило мое небесно момиче.

Вече минаха два дни откакто бяхме сами в колата. Откакто си подарихме целувка. Тя дори ми се извини. Извини се, че ме е целунала, когато това бе единственото, което исках тогава. Което искам и сега. Не зная дали тя би го повторила. Изглеждаше така сякаш се срамува, а това хич не беше срамно.

Взимам книгата си и слизам при нея в градината. Толкова е красива докато чете, а розите я покриват с аромата си. Приближавам я и тя оставя книгата в скута си. По лицето й се разлява усмивка, слънчева и зареждаща като капка роса.

– Добро утро, мили ми писателю.
Все тъй сладка, все тъй великолепна в думите, държанието и стойката си.
Сядам до нея и я погалвам по косата. Задържам ръката й в своята и се изгубвам сред сините й очи. С нея се разбрахме да се видим някой път, след като се махнем от замъка и от очите на Хъдсън, но аз не мога да не бъда близо до нея.

– Как върви книгата ти?
– Чудесно – отговаря тя и леко приплъзва другата си ръка в моята.

Пита ме дали ми липсва близостта й, макар че ме гледа срамежливо. А аз само целувам ръцете й и се отдалечавам, когато Хъдсън попада в полезрението ми. Очите му напоследък са станали мътни и пръскащи искри. Дълбоки, но като води в които да се удавиш. Той ми маха с престорена усмивка и аз отвръщам. После отново се скрива в замъка.

****

Ем вече дори не чука на вратата ми. Просто влиза. Аз седя пред машината, до мен има чаша с топъл чай, който жената на Хъдсън ми донесе. Сякаш враждуваме на два фронта, а те още не го знаят. Може би Хъдсън не е доволен от близостта ми с Ем, но точно това е което искам сега. Това ме откъсва от мрачните мисли, от това, че все още не съм написал историята, а остават само няколко дни преди да се върна отново към старият си живот. Далеч от този замък, красивата градина и може би..Ем.

– Прочетох я – радостно възкликва тя, докато държи книгата в ръцете си и ме гледа.
– Изключително бързо намали купчинката си. Леля ти ще се радва отново да я посетиш в книжарницата.
– Да, тя винаги си е била такава. Предполагам, че просто е самотна. Има си книгите, но все пак е сама.

Кимвам. Старата дама, топлият чай, книжарницата, книгите, дъждът, целувката.
– Може ли да те целуна?
Не дочаквам отговора й. Книгата полита към краката й, когато аз я придъпвам към себе си. Отново меко ухание. Сладост.
– Писателю, вярваш ли в любовта?
Вярвах. Преди много време. Когато имах Катрин и тя имаше мен. Гледах усмивката й, милвах лицето й и никога не си бях помислял, че ще я изгубя. Че тя ще се изгуби.
– Вече да – отвръщам.

Взимам кичур от косата й и го слагам зад ухото й. Тя поглежда срамежливо и благодари.
– Дали ще се видим отново? – пита тя.
– Нима ще се разделим?
– Всеки трябва да продължи по своя път, писателю. Няма значение какво изпитваме сега. След като продължиш живота си, ще ме забравиш много бързо. Все пак, аз не съм лице, което се помни лесно.

– Но през всичките тези дни имах чувството, че съм на правилното място. Благодаря за целувките.
– Те бяха искрени. Обичах те замалко.
Тя отново ме целуна и си тръгна. На другият ден вече завинаги. Каква раздяла само. Какви мигове на близост. Искрени и толкова ужасни.

****

След няколко дни и аз напуснах замъка. Хъдсън и семейството му останаха там. Благодарих им и потеглих към дома. Машината стоеше до мен на предната седалка. Повечето листи бяха празни, но имах глава от книгата си на която не можеше да се откаже. И наистина стана така. Редкаторката я хареса и ми каза, че сигурно почивката ми е била страхотна, а аз само кимнах. Да, беше страхотна, и едновременно беше най-ужасното нещо, което ми се беше случвало. Не вярвам в любовта, защото тя си тръгва без дори да ме предупреди.

Колкото до Ем – няколко пъти ходих до книжарницата на старата дама, но гледах само отстрани. И я видях. И може би това ми стига за цяла вечност. Защото колкото и (не)истинско да беше всичко, когато ме целуна се почувствах щастлив. Почувствах сякаш се намирам отвъд краят на дъгата. И беше хубаво.

SelfishBookworm

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s