„Възхвала на Ханс Аспергер“: Другият – това съм Аз!

Възхвала на Ханс Аспергер - българскаХаресвам да чета лични истории, каквато е книгата на Златко Енев – „Възхвала на Ханс Аспергер“. Заради тяхната дълбока изстраданост, от което произтича и жестоката им откровеност. Разкази като тези показват уникалните опити с живота, а тук се засяга и една изключително важна тема – тази за аутизма.

С деца от спектъра съм се сблъсквала два пъти. В гимназията имаше момче аутист от по-долните класове. Разбира се, изглежда страшно отстрани, изглежда неразбираемо, странно. Златко Енев не крие тази страна. Момчето не беше агресивно, защото спектърът е широк, има и такива случаи. Често ходеше от клас в клас, идваше и в нашия, казваше своите си неща и излизаше. Но учителите, а и децата, винаги се отнасяха към него с разбиране. В преддипломната си педагогическа практика също имах дете от спектъра в класа. Такива деца не могат да вземат участие както другите, предполагам, че за тях се грижат специални ресурсни учители. Но е факт, че момчето се чувстваше добре сред останалите деца и те го „контролираха“, защото беше част от тяхната си групичка (всъщност един от големите диспути около децата с аутизъм е дали е по-добре те да се учат отделно от неспотипичните деца или заедно с тях). Освен това беше вежливо, поздравяваше сутрин и за довиждане, пишеше много красиво, макар и без разстояние между буквите. Споменах ли, че момчето от моето училище беше гений по химия и биология и печелеше де що има олимпиади. Така че това често са деца, които по една или друга причина, са страшно интелигентни в определени области или се справят много по-добре от невротипичните деца в дадени дейности.

„1938 година. Ханс Аспергер, виенски педиатър, изнася във Виенската университетска болница лекция, в която описва поведението на момчета, които демонстрират силни дефицити в способността за социално приспособяване, комбинирани с висока интелигентност.“

Историята на Златко Енев засяга многоаспектността на живота с аутизма. Главният „герой“ е неговата дъщеря – Леа Енев, диагностицирана като невроспецифично дете. Разхождайки ни из живота си, Енев философски, емоционално и с особен жив стил разкрива „минусите“, но и „плюсовете“ на страшната диагноза. В книгата има и чисто фактологическа част, авторът препраща към книги, които по-широко разглеждат спектъра. Аз се запознах с темата в гимназията, когато трябваше да подготвяме проекти по биология. Не помня защо се спрях на аутизма, но прочетох много неща, които ми помогнаха да разбера донякъде защо тези деца са такива. Смятам, че всеки един от нас трябва да знае поне малко за тази тема (и не само!). Енев споделя, че именно незнанието по темата е довело до това да направи множество грешки в отглеждането на Леа, за които съжалява и до ден днешен.

„Не знам защо така е устроен човекът, че всичко, което го прави щастлив, спокоен и доволен, някак отказва да остави реалии, дълбоки следи в паметта.“

„Възхвала на Ханс Аспергер“ е откровена книга за семейството – малката единица, в която се случва истинският кошмар, но и големите чудеса; за силата на майчиния и бащиния дух, за отговорността, търпението, примирението, но и безпределната любов към различния. Не знам да има друг аналог на подобно откровение за невроразнообразната диагноза на български, така че това е едно чудесно начало за запознаване с темата, която в България сякаш не е особено интересна – как се справят тези семейства, с какви средства, какво получават от държавата като помощ и т.н. Златко Енев живее и работи в Берлин и описва подробно отношението на германската държава към диагностицираните с аутизъм. Не искам да захващам някакъв спор, безсмислено е, и без това оплюхме скъпата ни родина достатъчно, а и не е това фокусът на подобна книга. Само се надявам, че всички можем да бъдем толерантни към другите (в широк смисъл), да обичаме и да се справяме с шока, който животът ни поднася понякога. Шок, от който искаме да избягаме и се проклинаме „защо на мен и защо точно сега“. Златко Енев и съпругата му успяват, само те си знаят с колко труд, сълзи, разочарования и болки са го постигнали, но огромната усмивка на Леа, която ще видите в края на книгата, доказва, че нищо не е било напразно!

„Аутизмът и аутистите са не просто нещо и хора, които трябва да бъдат толерирани, те са нужни, може би дори неизбежни съставни части, съществени брънки от веригата на човешкия прогрес, без които той едва ли би бил толкова ефективен.“

Поздрави,

SelfishBookworm

 

 

Златко Енев

Кратка информация за книгата:
Автор: Златко Енев
Корица: Дамян Дамянов
Издателство: “Colibri”
Страници: 136
Година: 2020

„О, бебче, бебче, никога не ме оставяй“

d09dd0b8d0bad0bed0b3d0b0-d0bdd0b5-d0bcd0b5-d0bed181d182d0b0d0b2d18fd0b9-1„Никога не ме оставяй“ е завръщане към миналото на Кати, Томи и Рут – деца, живели в нещо като институт, който налага огромната роля на изкуството и ги обгражда с внимание. Още в началото ще забележите, че не се говори за родителски фигури, а само за настойници. Това по някакъв начин внушава, че човек може да се формира и без тежестта на ДНК-то си, че животът е пластилин, който оформяме според собствените си убеждения.

 

„Оригиналът, твърдяха те, няма никакво значение, той е само техническо средство, за да бъдем създадени ние, нищо повече. Какъв ще бъде животът ни, зависи единствено от нас.“

Фрагментарният поток е избирателно пропусклив за спомените на Кати – нараторът. Тя е героиня на пътя. Но пътят не е място на изпитания, а на утешения. Тя не се бори със спомените си, те не са й враг. Пътят е дълго шосе, по което мисълта на героинята тече като разтопен восък. В своите „восъчни петна“ тя обръща внимание на конкретни детайли (особеност за поетиката на „Никога не ме оставяй“). Избързва напред, дава крачка назад, за да ни разведе из важните спомени на своето минало. А миналото е необходимост за Кати, която очаква края на живота си с примирение.

Никога не ме оставяй - немскаВ едно свое интервю Ишигуро споделя, че преди всичко това е книга за приятелството и за изпитанието да се изправим пред мисълта, че сме смъртни. Аз наистина не бих определила „Никога не ме оставяй“ като фантастичен роман, както може би много от читателите са се подлъгали. Страшното в дистопичната картина е в употребата на определени животи за сметка на благото на други. Смъртта за едни е живот за други и в този свят няма трети избор. Човечеството се е пригодило към тези практики, а това превръща историята на Ишигуро в извратена, плашеща представа за бъдещето.

Прави впечатление, че и тримата герои сякаш са лишени от „живинка“, а може би този ефект се постига от самия стил на Ишигуро – той пише „тихо“, с някаква тайнствена недоизказаност, създава спокойна атмосфера, в която героинята споделя, но не се превъзнася. Нейната изповед също е кротко поднесена и читателят определено бива привлечен от тази анти-динамичност на наративното присъствие.

Никога не ме оставяй - английскаГероите не се опитват да избягат дори след като разбират предопределеността на живота си – защо не се опитват е въпрос, многократно задаван на Ишигуро. Той отговаря, че това никога не е било опция за него. Акцентът не е поставен върху представата за робство. Признавам, че и аз в някакъв момент очаквах повествованието да завие в тази посока, но останах удовлетворена, че не се осъществи. Живецът на романа е в откритието за мимолетността на битието. Тримата герои остават с различна представа за смисъла на живота, макар че всеки един от тях е повлиян от пребиававането и настойниците в Хелшайм. Рут – с вярата в истинската любов, Томи – с лекото разочарование, че не е могъл да осъществи желаното, а Кати – е, тя остава с горчилката и сладостта на случилото се.

„Защото някъде дълбоко в нас бе останала частица от онова усещане: от страха  пред заобикалящия ни свят и колкото и да се презирахме за това, от неумението ни да оставим другите да си отидат завинаги.“

Всеки от нас усеща природата си, същността, дори призванието си някъде вътре в себе си, без да го съзнава и без да се стреми към него. „Никога не ме оставяй“ е роман, който защитава важността на хората, с които си споделял живота си, но и плашещо поставя героите си в плоскостта на примирението, където Рут, Томи и Кати поетапно „свършват“ с живота си. Все пак книгата завършва с положителна нотка, така го усетих. Надеждата, подобно изгубената касета на Кати (Норфък; прочетете романа и ще ви стане ясно за какво говоря), намира пътя си към героинята и за нея продължава да звучи „О, бебче, бебче, никога не ме оставяй!“

Поздрави,

SelfishBookworm

Казуо Ишигуро - Kazuo Ishiguro

Кратка информация за книгата:
Автор: Казуо Ишигуро
Корица: Иван Масларов
Превод: Мария Донева
Издателство: „Лабиринт“
Страници: 264
Година: 2016
Оригинално заглавие: „Never Let Me Go“

Баба и дядо

На дядо.
Не знам дали ме обичаше.

Искам да се върна назад, все назад докато стигна браздите на селските ниви. Когато дядо беше жив, а аз малко момиче, което вярваше, че светът му се разпростира от схлупената бабина кухня до нивата над реката. Баба ще увие в една кърпа домати и сирене, дядо ще ги сложи в синята платнена торба и ще вземе косата на рамо. Баба ме хваща за малката пухкава ръчичка и тръгваме. Отиваме към моя край – там, където се събира цялото спокойствие и цялото ми щастие. Баба върви бавно, задъхва се, а дядо е висок – толкова висок, че трябва да вдигам главата си към слънцето, за да видя лицето му. Той винаги ходи изправен, освен когато се напие, а той често си попийва и бие баба. Но баба е свикнала. И мама свикна по-късно.

Нивата е обрасла с трева. Сега дядо ще започне да коси, замахвайки равномерно с ръце все в една посока и тревата ще пада, ще замирише на прясно окосена зеленина – дъхът на пролетта. А после ще изсъхне, ще стане сено и Рая ще я взима с големите си бърни и ще я дъвче бързо между белите си конски зъби. Баба ще ми даде да я погаля по широкия врат с цвят на мед, Рая ще изпръхти и ще повдигне главата си, а после ще впери тъжните си конски очи в мен. Тая глава ми се струваше толкова страшна. И Рая беше висока като дядо. Веднъж татко ме качи на гърба й и аз си мислех, че по-високо място от самара на коня няма. Нашата къща се намираше по средата на селото, но качена нависоко, аз обхождах с поглед дворовете около нас, а Рила планина ме поздравяваше с белите си върхове. Имах чувството, че ако се пресегна, ще мога да обеля снега като кошуля от планинските рамене и затова се смеех по детски всеки път, когато протягах ръка, за да хвана вятъра. И мама се смееше, щракайки с черния лентов фотоапарат. Спомените са важни, осъзнах по-късно. Моето детство беше цветно като снимките на мама. Баба и дядо обаче бяха запечатани в черно-бели фотографии, различни по размер и подобни на картички, с надписи на гърба, за да не забравят паметните дати. Особено много обичам да гледам баба като булка. Гъста гарвановочерна коса, дълга до кръста, вълнена пола до коленете, очи, насочени към дядо. Нищо общо с късата мъжка прическа и кръглоликото личице, по което вече са избили старчески петна, но то все така сияе с някакъв особен и необясним живец. Дядо е облечен в кафеникава шуба, държи баба за ръка и се усмихва. Тя – нисичка и крехка девойка, той – висок и снажен мъж. Седи до нея като стряха, непоклатим като дъб, какъвто никога повече няма да бъде през живота си.

Дядо се измори. Баба ще го замести. Взима косата и я нагажда спрямо ниската си фигура. Нейните движения са по-бавни, но тревата пада като отсечена пшеница в краката й. Дядо вади дълбоката цинкова паница от синята торба. С ножа разрязва доматите, от тях потича сок, смесен с яркочервени семки. Сещам се за лятото, когато баба реже диня на двора и аз лапам огромните парчета с настървение, а по брадичката ми изтича целият сок, но няма значение, защото е лято, защото съм щастлива при баба и дядо, защото ей тая диня тук е символ на моето детство.

Знаете ли кое още беше символ на моето детство? Порутената кръчма на ъгъла на завоя, която сега прилича на кметска къща. Но тогава, докато дядо беше жив, баба ме дърпаше за ръкава, навеждаше пълните си месести бузи към мен и с рязък глас шепнеше в ухото ми:

– Хайде, отиди, бабе, отиди да доведеш дядо си, че аз ако отида…

И замълчаваше. Ти ако отидеш, какво, бабо? Ала това беше огромна гордост за мен – баба ме молеше за нещо, не ме кореше, не ми се караше. Изтичвах на улицата. Почти винаги баба ме караше да ходя, когато станеше време за вечеря. Овците бяха минали покрай нашата улица, още миришеше на овнешки обори и мръсна вълна. Сигурно сега би ми се сторило  като смрад, ала тогава това беше селският въздух и аз като дете, израснало на село, намирах някакво диво опиянение в тези домашни, скътани миризми. Всяка овца си знаеше къщата. Затова овчарят минаваше по главните улици, за да може стопаните да приберат животните си. Дядо им беше дал имена, но сред стотиците овце той и баба можеха да разпознаят своите. Векуша, Бекуша, Мръкуша…и все от този сорт, следвани от малките си агънца. Баба стои в кошарата докато овците раждат. По едно време тя излезе с агънце на ръце. Чистичко, беличко на черни петна, с малка овча главичка и още по-малко телце, от което стърчаха дълги крачка. И ми го подаде. Сложи го в скута ми и беше едновременно страшно и хубаво. Аз обичах всичките ни животни. И плаках много, когато кончето на Рая се роди мъртво. Стоя три дни в двора ни преди да хвърлят тялото. Кравата ни също роди. Две черни теленца, близначета, с бели кръгове на главата. На следващата година дойде и кафявото теленце, чието име вече не помня, но то ми беше толкова мил приятел. Лежахме по двора и се гонехме в луда игра, а вечер молех баба да спя в кошарата до теленцето, за да не е само.

– Че то си има майка, бабе, и тя иска да си го прикотка до нея, да му оближе устенцето и да го накара да бозае, за да заякне.

Ах, колко ми липсва това теленце, ала ето, името му забравих, не мога да се сетя. Тръгнах към кръчмата. Нощта падаше, небето ставаше все по-мрачно и селото придобиваше някаква странна тайнствена атмосфера с всички запалени лампи покрай улиците. Застоях се пред вратата, вдишах въздух и влязох. А вдишвах въздух, първо, защото вътре винаги беше задушно топло от камината в ъгъла и извиващите се към тавана цигарени пушеци, но и защото изпитвах вътрешен трепет да навляза в тая тайнствена атмосфера на големите мъже, на дядовците. В кръчмата не се допускаха жени, камо ли деца, но кръчмарят не ме забелязваше, аз бях по-ниска от бюфета, а и той познаваше твърде добре дядо и знаеше за какво идвам. Вътре миришеше не само на цигари. На всяка кръгла маса имаше чашки с ракия, до които бяха поставени големи бутилки, от които дядовците наливаха. Дядо почти винаги седеше на крайната маса до един от прозорците със своите приятели. Беше се попривел, очите му – притворени, главата – оклюмяла. Под една масите лежеше някакъв човек, виждаше се само голото му теме, тялото му, свито в бебешка поза, оставаше в мрака на кръчмения под. Сигурно и той беше нечий дядо, но внучето му още не е дошло да си го прибере. В омаята на алкохолните изпарения подшушвах на дядо, че баба го вика и го дърпах за ръкава. Той ставаше, хващаше ме за малката ръчичка и аз го повеждах към вратата на кръчмата. Дядо стъпваше едва-едва, а той винаги ходеше по-напред от нас с баба, но сега главата му тежеше, а аз го държах за огромната ръка и се опитвах да вървя по-бавно, с неговите стъпки.

Дядо хваща филия бял хляб и я разкъсва със зъбите си, подава и на мен филия със сиренце и резенчета домати. Колко е сладко да ядеш от ръцете на дядо, да седиш под сянката на ореха, а наоколо да лъха на прясно окосена трева. Баба замахва напряко, под косата падат и високите бодили, израснали между меките зелени стръкове. Дядо хваща един стрък и го поставя между зъбите си, намества платнената си капела, откривайки голото си теме, и я слага върху очите си. Слънцето е високо в небето, толкова е високо и жълто, че сянката на ореха се бори с пламенните му лъчи. Дядо е легнал върху родопското одеяло, сънят ще го ободри и след малко той пак ще подхване косенето, а баба ще вземе филия хляб, ще нареди отгоре два резена домат и бучка сирене, и ще я хапне, както само баба може да яде сладко-сладко. Ах, колко ми е сладка баба! Една такава мъничка, пухкава баба, каквато няма никъде в света. Лицето й е почерняло от силното слънце, но тя е толкова жилеста и здрава, че може да устои на всички пориви на вятъра, на всяка домашна и полска работа… на всичко, на всичко!

Ние, хората, винаги ще искаме да се върнем в лоното на Рая, там ни е удобно, там ни е, кажете го, богоугодно. Искам да се върна и това връщане към всичко познато и любимо, е спасителната лодка на съществуването. Дядо, бабо, дайте ми косата! Дайте да ви отменя, за да си починете. Ще я хвана и ще кося. Ще кося, докато не ме вземете в прегръдките си. Ще кося неволите и трагедиите. Всичко ще падне в краката ми като пшеничени класове. От тези класове ще замеся хляб и ще го дам на хората да лапат до насита – плът от плътта ми. Дайте ми косата, за да замахна и да напоя тая земя с виното, от което другите искат да се опиянят.

Дядо ми подава един зелен стрък трева, поставям го между зъбите. Слънцето ще го изсуши.

SelfishBookworm

„Супертъжна истинска любовна история“: Страхът от смъртта ражда нуждата от любов

supertistlist2

„Супертъжна истинска любовна история“. Звучи примамливо само по заглавието си. Но това не е наръчник или спасителен пояс за изтерзани души, а в голяма степен фантастична история в някакво незнайно, но далечно бъдеще. Моята оценка за този странен миш-маш е 2/5 в Goodreads. Мисля, че Щейнгарт е изпълнил целта си да изкриви в невъобразимо висока степен днешната пристрастеност към технологиите. Последствията от това, видени през неговия поглед, са ужасяваща гротеска – хората са живи машини, които сканират за важната информация, а не четат овехтели стари книги, но пък лайв стриймовете са най-якото нещо, в което ти е позволено да си показваш дори сексуалния живот („рейтинг ебливост“). Тези изкривености на света, който всъщност е някакъв вид пропаднала Америка, откровено ме отвратиха, дойдоха ми в повече. Има и други начини, Щейнгарт, има и други начини да покажеш гнусното бъдеще (не се и съмнявам, че ще е такова)!

Виетнамско издание на Супертъжна истинска любовна историяЗа мен по-важното в книгата беше отношението към човека и любовта, защото това са двата задължителни елемента, за да може една история да е „супертъжна истинска любовна“, нали? Главният герой, Лени Абрамов, е застаряващ мъж, работещ в отдел „Суперчовешки ресурси“, който се занимава с това да зарибява хора с мисълта за безсмъртие. Разбира се, хората са ходещи рейтинги и парични стойности, не всеки може да бъде безсмъртен, дори и да иска. Иронично е, че самият Лени не може да постигне така желаната цел, защото разбира, че страхът от смъртта е несъстоятелен, всеки ще стигне своя край. И в този фалшив свят, единственият „истински“ човек се влюбва в изключително привлекателната, млада корейка Юнис Парк. „Супертъжното“ не е в самата любов, а в отношението на двамата към нея. И двамата са деца на емигранти, и двамата носят бремето на два културни пласта, с които Лени обяснява своята неспособност да живее и нуждата някой да го обича, а Юнис се опитва да загърби. Не е случайно, че Щейнгарт неколкократно ни препраща към „Война и мир“ на Толстой и „Непосилната лекота на битието“ на Кундера (в тях са истинските супертъжни любовни истории) – първата ни връща към руските корени на Абрамов, а втората набляга на емигрантската му природа.

„ – Ние бяхме толкова неподходящи като двойка, толкова неподходящи – вече плачех, – понеже тя е тъй красива, а аз съм четирийсети по грозота в тоя тука бар.“

Повествованието се води от две гледни точки – личният дневник на Лени и онлайн профила на Юнис в „Глобалтийнс“ (някаква измишльотина, подобна на Фейсбук вероятно или просто ново място за чатообмен). И това ни е достатъчно, за да характеризираме двамата герои. Абрамов е вече остарял не само физически, по-близък по убеждения до Пиер Безухов, отколкото до своето изчанчено време, в което любовта се мери с рейтинг „ебливост“, ако изобщо може да се нарече любов. В тази връзка неговите приятели Грейс и Вишну са единствените му съвременници, чиято връзка може да роди плод. Останалите, за съжаление, са обречени да потънат в „греховете“ на абсурдното време.

Италианско издание на Супертъжна истинска любовна историяНе можете да се влюбите в героите, само в отделни техни вярвания, които Щейнгарт е оставил като следи от „нормалност“. Абрамов например притежава някаква рицарска отдаденост към единствената жена, която би трябвало да го спаси (от толкова много неща?!), но и той се изявява като спасител на момичето, идващо от нездрава среда, в която главната фигура е насилникът баща. Юнис Парк е доста противоречива героиня – от една страна, профилът й, през който ние разбираме нейните мисли и чувства, говори крещящо за разглезена повлекана, която отчайващо се опитва да избегне работата и се уповава на парите на същия онзи баща, който я е белязал с нестабилното си присъствие. От друга страна, у Юнис на моменти изпъкват много човешки добродетели като състрадание, доброта към по-слабия, грижа за семейството. Мисля, че начините й на изразяване също еволюират в хода на романа, което може би е надеждата, че този свят би могъл да бъде спасен, че дъщерите могат да заобичат или поне да простят на бащите си насилници, че семейството може да се превърне в устойчива единица. Затова и определям „Супертъжна истинска любовна история“ като противоречив роман за старостта, безсмъртието, различните представи за любовта, смъртта, добродетелите, които огрозеният свят не е могъл да потъпка все още!

 

Гари ЩейнгартКратка информация за книгата:
Автор: Гари Щейнгарт
Корица: Стефан Касъров
Превод: Венцислав К. Венков
Издателство: “Colibri”
Страници: 344
Година: 2013
Оригинално заглавие: „Super Sad True Love Story“

„За бавното живеене и насладата от живота“: Бавното е в някакви незначителни за другите, но значителни за теб неща, хора, случки

За бавното живеене и насладата от животаФакт е, че почти не пиша за българска литература в блога си, а би трябвало. Не че не чета, но чувствам, че не мога адекватно да предам усещанията си за нея. Какво пък – книга като книга! Да, книга като книга, но на родния ми език, което автоматично би трябвало да я превърне в нещо близко до сърцето ми, нали? Имам приятели, които не четат на български, ще кажеш, че са се родили с друг, чуждоезиков код в главата си, толкова не харесват да четат дори преводната литература. Разбира се, в превода се губи понякога обаянието на езика, но много зависи от преводача, а в България има толкова добри и изявени преводачи, че направо е грях да се слагат под общ знаменател. Има и още нещо – малко съм изкривена по отношение на филологическото ми (уж) образование – все искам нещата да се получат страхотно (е, това е свързано и с ужасния стремеж към максимализъм), да са исторически, социално подплатени и адекватни, не просто да си говоря празни приказки, да кажа харесва ми (или не ми харесва – ама това е рядко, да знаете!), да знам, че не уча всичката литературна история и теория за нищо. Ама нейсе! Никога не ми се получава, сигурно и затова мнително подхождам към всяка курсова работа, доклад, рецензия, която ще се появи някъде, където ще бъде четена или чута (на конференции например) от други хора. Все си представям как те ще ми се изсмеят в лицето, „хм, тая нищо не разбира от теория и история на литературата, къде е тръгнала да ми се изразява научно“. Може би и затова не вярвам, че бих се реализирала добре в академичните среди, твърде неудобно би ми било, а и по ред други причини. Та… такива ми ти неща – писането за български автори винаги е обвързано с някакъв страх, че не е прекалено научно (ама то и не трябва, биха ме посъветвали), че ще се изцепя твърде посредствено за някоя книга, без да съм искала това, или, не дай си Боже, че ще се изкажа положително за нещо, което половината народ не харесва. Но аз се отклоних от темата – мисълта ми беше, че българските автори неизменно заслужават моето, нашето, вашето внимание. Имам няколко рецензии в „Литературен вестник“, но въобще не мога да кажа, че ги харесвам. При мен винаги е така, който ме знае, той ме познава, както казва един български футболист. Аз съм отрицател на всичко свое. Ей го, тръгнах да пиша ревю за една книга и докъде ще го докарам, не се знае, но още отсега знам, че няма да си го харесам. Обаче това не ме спира да ви говоря за книги, защото…е, който ме знае, той ме познава. Аз съм вечният книгохолик!

Преди няколко седмици получих известие във фейсбук за книгата на Светлозар Желев – „За бавното живеене и насладата от живота“. Няма нужда да ви представям автора (и съставител), всички го познавате, щом сте тук и четете това. Прочетох книгата и реших, че просто трябва да напиша отзив за нея, защото безкрайно много ми помогна да се измъкна замалко от прекаленото натрупване на живота. А и в момента (да, добро решение да излезе точно във времето на извънредното положение, макар да си мисля, че това може да е просто съвпадение, защото си личи, че върху книгата е работено дълго) философията на „бавното живеене“ е съвсем актуална. Преди повече от месец ние сложихме старт на „забавянето“ във всички сфери на живота. Или поне така се залъгваме (а претенцията за висока продуктивност ме подлудява!). Всичко прекалено е непоносимо – и прекаленото бързане, и прекаленото „бавнене“. Чудно нещо е животът, нали? Ако не го забързаш, ще умреш, ако се отдадеш на бавните темпове, ще бъдеш щастлив, но със задната мисъл за вина.

За мен винаги най-важният въпрос е бил как да рестартирам живота си без да загубя постигнатия ритъм и остатъчните вкусове на всяко случване? Или сме обречени да бързаме, да губим себе си в това бързане и никога да не сме напълно в мига? Защото да живееш за мига е много важно (не винаги, разбира се, човек не може да е напълно отдаден и на това, за съжаление). Мразя да казвам „а можеше да“ – след това всичко е с вкус на горчилка. За мен бавното живеене и насладата от живота се коренят в заличаването на израза „а можеше да“ – а можеше да посетиш Чехия, а можеше да си намериш страхотна работа, а можеше да бъдеш обичана, а можеше да….направиш хиляди неща и да бъдеш щастлива.

„Защото в живота има толкова малко важни неща. Ние ги пропускаме, замислени в това колко сме успешни, какво сме постигнали в живота, колко хора ни гледат, колко хора се интересуват от нас. Тази измислена игра на лайкове е може би най-големият бич на съвременността ни.“

Книгата „За бавното живеене и насладата от живота“ се състои от лични истории, интервюта, цитати, мнения за любими книги. Някои от тях особено много ме заредиха. Тази на Веселин Савов слага несъщинското начало на сборника (да, бих могла да нарека книгата и сборник), издигайки като изключителна ценност обичта към това, което вършиш и обичта към любимия човек. Историята на Мария Кузманова – Маmma, създател на форума BG – Маmma, е дълбоко лична, искрена и емоционална, вплитаща в себе си изключително тъжните моменти, с които животът ни сблъсква, но и невероятния късмет да ги преживееш с някого и да оцелеш заради него/тях. До последно не бях сигурна дали историята на Неделя Щонова е изцяло фикционална или е продиктувана от личния живот, но за мен това беше най-трогателната изповед – на жената, която не може да забременее, на музиканта, който намира най-красивата мелодия в тишината, на лекарката, отдала живота си на своите пациенти. Силно увлекателен стил, великолепен разказ с множество поуки. Особено емоционален е и завършекът – с „Татко“ от Радослав Бимбалов. Разказ, който учи да ценим моментите с близките си. Разбира се, в сборника има и други страхотни истории, разказани дълбоко интимно, лично, докосващо, всеки разкрива собствения си начин за уравновесяване на скоростите. Като разговори с приятели, където споделянето неизменно те „забавя“.

„Щастието се изживява много лесно с другите, всички сме приятели в щастието си, но само в нещастието и в болката можеш да прецениш истинските си приятели.“

Нали знаете какво казва Шопенхауер за щастието – човек никога не може да бъде удовлетворен и щастлив, защото веднъж постигнал нещо, той веднага започва да гони друга цел. Веднъж постигнал омаята на щастието от живота, веднага я заменя с нещо по-грандиозно, с мисълта, че го очаква още по-голямо удовлетворение. Мога да се съглася донякъде, вярно е, че човек обича да живее с илюзията, че зад ъгъла го чака онова, което ще оправи живота му в един миг. Затова и вероятно всички сме нещастни в различна степен. Най-малкото паметта, спомените, миналото ни носят някаква носталгия, от която е неизбежно да изпълзим чисти. Иска ми се да вярвам, че има пълно щастие, макар да не съм сигурна как бих живяла с него, защото за да опознаеш прекрасните моменти, трябва да усетиш тегобата на живота. Има плюс само ако има минус – и обратното.

Не разбирам бавното живеене в буквален смисъл – това е невъзможно. Аз живея живот, който никога не би ми позволил да се откъсна напълно от забързания темп на времето. Бавното е в някакви незначителни за другите, но значителни за теб неща, хора, случки. Забавям се дори когато спра да пиша този отзив и погледна пред прозореца. Навън вали, тихо е, не, притихнало е. Зеленият храст се къпе в дъждовната вода, а листата му потрепват в такт с капките. Котката стои и наблюдава, също притихнала, вселенското чудо, ромона на дъжда. Колко е хубаво да си в унисон с природата. Повече от необходимо ни е да се връщаме към нея, за да черпим „забавяне“. Да сме като листата, които сменят статичното си положение за миг, когато върху тях тупне пълната дъждовна капка или като котката, която намира това, на пръв поглед обикновено, случване за нещо безкрайно интересно. За „бавненето“, за насладата ни е нужно да сме уравновесени, да намираме в обикновените неща впечатлителното, иначе животът постоянно ще ни изненадва. Не знам дали съм постигнала това, което казвам, най-вероятно не, но ми се иска повече хора да го следват. И да обичат. С цялото си сърце.

Ето – написах ревю за една книга. Не си го харесвам.

Поздрави,

SelfishBookworm

 

Кратка информация за книгата:

Светлозар ЖелевАвтор/съставител: Светлозар Желев

Корица: Неда Ангелова

Издателство: “Colibri”

Страници: 264

Година: 2020

Всичко оживява в имението Айърмонгър

product_830

Омагьосан от повествователния стил на Дикенс и в опит да пресъздаде автентичен образ на Лондон от Викторианската епоха, Едуард Кери пише мрачната история за семейство Айърмонгър.

„Имението на бунището“ ми напомни на книгите на Рансъм Ригс (издава „Бард“), защото съчетава история (език) и илюстрация (неезик). Несъмнено това въздейства на няколко нива върху читателя, а авторът се включва в поредицата от творци, които сами илюстрират своите истории. Рисунките са нестандартни, мрачни, предимно портрети (с изключение на двете карти на имението в началото и в края на изданието) в стил „Тим Бъртън“ с увеличение на определени части от тялото, което ги прави едновременно гротексни и завладяващи. Атмосферата на книгата много се доближава до тази на „Флорънс и Джайлс“ от Джон Хардинг (издава „Colibri”). Незнанието в началото на книгата е особено притеснително за читателя, защото нямаме нормална експозиция на сюжета, а доста навътре в историята отделните елементи се пресрещат и целият смисъл си идва на мястото.

Казах, че Кери е целял да изобрази Лондон – родния си град, но в действителност светът на Имението само подсказва за него – самото то е построено от различни части, идващи от забранената столица.

„…аз чувствах, че опознавам Лондон. Търсех града, като се разхождах из стаи от Лондон, като четях книги и се докосвах до места, по които лондончани действително са били. Намирах с поглед издълбаните имена по стените – хората наистина обичаха да изписват имената си, да оставят нещо след себе си, а за мен всички тези надписи бяха удивителни, остатъци от един по-голям свят.“

  Цялото повествование е съсредоточено в лабиринтообразното пространство на къщата и бунището, което сякаш живее свой собствен живот. Малцина са призвани да излизат от дома и да пътуват до Лондон, повечето герои са подчинени на правилата на имението – горните и долните етажи не могат да разговарят помежду си, всеки в къщата трябва да носи айърмонгъровска кръв, семейства се създават само в рамките на фамилията Айърмонгър и т.н. Животът на героите е организиран като по часовник, но книгата не оставя чувство на статика, защото разказът се води от две гледни точки – на чистокръвния Клод Айърмонгър и прислужницата Луси Пенънт. Така не само се запознаваме с двете нива на страховитото имение, където животът тече по различен начин и времето е обърнато, но и ставаме свидетелите на йерархията и социалното деление вътре.  В този лабиринт от мръсотия, множество стаи и тайни, Клод и Луси се влюбват и това е началото на истинското приключение, което подлудява всичко живо (и неживо) в техния затворен свят. Това е и глътката въздух в наситените с прах дробове и първата стъпка към промяната.

Разбира се, ще запитате какво им е специалното на Айърмонгъровци? В началото бях леко объркана от налудничавата идея на Кери да оразличи персонажите си. Всеки от тях притежава т.нар. „родилен предмет“ – талисман, който отразява характера на човека и с който в никакъв случай един Айърмонгър не бива да се разделя до края на живота си. В хода на книгата връзката предмет-човек се развива изключително интересно, разкривайки начините, по които предметите съответстват на личностните особености на героите. Освен това Клод е надарен с рядката дарба да „чува“ предметите, която го прави уникален, но и го нагърбва с тежко бреме в момента, в който предметите започват да „живват“, а имението се превръща в опасно място.

„Имението на бунището“ е крайно откачена young adult поредица (трилогия), която ще завладее читателите на Лемъни Сникет, Рансъм Ригс и дори Нийл Геймън с неговата също толкова мрачна история за Коралайн. Преводът ни отнема от магията на подобния на Дикенс език, който Кери използва, на моменти за мен беше прекалено опростен, диалозите – безсмислени и скучновати, но предполагам, че това е търсен ефект в някои от тях – за подчертаване на абсурдността. „Имението на бунището“ впечатлява със смесица от странност, готическа разкривеност и завладяваща загадъчност!

Поздрави,

SelfishBookworm

Кратка информация за книгата:

Edward Carey - Едуард Кери

 

Автор: Едуард Кери
Преводач: Ивелина Минчева – Бобадова
Корица: Илюстрациите са на самия Кери
Издателство: „Студио Артлайн“
Страници: 370
Година: 2020
Оригинално заглавие: „The Heap House“ (The Iremonger Trilogy 1)

Официален сайт на Едуард Кери: https://edwardcareyauthor.com

„The Travelling Cat Chronicles“: За котките в живота ни

41mvu3fxnpl._sx314_bo1204203200_.jpgОт толкова дълго време се каня да ви говоря за тази стопляща книга, все още непреведена на български – „The Travelling Cat Chronicles” от японската писателка Hiro Arikawa. Една история за момчето Satoru и неговата котка Nana, които се отправят на пътешествие в стар, раздрънкан сив ван, за да се срещнат с миналото и да открият кои са истински ценните неща в живота.

 

 

„Our silver van was like a magic carriage. Every time I got into it, it carried me to a place I’d never been before. At that moment, we were without doubt the greatest travelers in the world, and I was the world’s greatest travelling cat.“

Hiro Arikawa е чудесен разказвач. По-голямата част от книгата е написана от гледната точка на котката Nana със забавен, иронизиращ и остроумен език, което добавя едновременно оригиналност на изказа и особена перспектива към героите и околния свят. Не липсват детайлните елементи на успокояващите японски пейзажи, които забавят темпото на разказа и носят на читателя особена притихнала атмосфера. Тези моменти обаче се нарушават от множеството ретроспекции, изникващи в моментите, когато Satoru посещава своите най-близки приятели в търсене на нов дом за Nana.

30177276._SY475_„The Travelling Cat Chronicles” е чудесен избор не само за любителите на котки. Книгата притежава особена атмосфера. Едновременно натъжава и те кара да се усмихнеш, играе си с читателя досущ като котка с кълбо от прежда. Разбридва конците от миналото на Satoru, за да мотивира събитията и да изведе важните послания на неговите действия. А през цялото време до него е котката Nana, която освежава езика на романа и разсейва тежината на чувствата, възникнали както у героите, така и у читателя. Не мислех, че след Бегемот (“Майстора и Маргарита“) можех да се влюбя в друга книжна котка, но ето че Nana успя да ме спечели, както се надявам да спечели и други читатели (котколюбци или не).

Важно е да отбележа функцията на пътя. Пътуването в романа е особено, не само физическо (физическото пък е в посока с две крайни спирки), то е и времево прескачане от минало в настояще, както и вътрешно опознавателно. Третото действа повече на рецептивно, читателско ниво и това е най-голямото постижение на Arikawa що се отнася до въздействието на романа. Чрез физическото преместване в пространството и междинните станции по време на пътуването, Satoru успява да подтикне останалите герои към екзистенциална промяна и осмисляне на мъничките детайли, водещи до големи обрати в живота. Така той приема образа на силната личност – въпреки катастрофичния заряд, който носи на раменете си, Satoru излиза победител, превръща се в добрия човек, на когото всеки от нас би искал да прилича или поне да има в живота си.

“How can you be such a good person when you’ve been so unlucky?”

91F2eh75JILКнигата ми е подарък от скъп човек. И определено имах нужда от утвърждаващата енергия, която ми донесе. Разказ за силата на приятелството, любовта като състояние на духа, загубите и самотата. В крайна сметка, „The Travelling Cat Chronicles” доказва, че истински важното в краткото ни съществуване се измерва в това до каква степен си успял да докоснеш хората около себе си, какви неизличими следи си оставил у тях, какви емоции си предал, дали си успял или не да ги подтикнеш към промяна и вяра в доброто. Всеки от нас има нужда от котка – в буквален или метафоричен смисъл – за утеха на душата и прогонване на самотата, за по-щастлив и пълноценен живот, в който ще осъзнаем значимостта на малките случки! И ще се (пре)открием отново.

“When an animal’s life is over, it rests where it falls, and it often seems to me that humans are such worries, to think of preparing a place for people to sleep when they are dead. If you have to consider what’s going to happen after you die, life becomes doubly troublesome.”

Поздрави,

SelfishBookworm

Кратка информация за книгата:

Hiro ArikawaАвтор: Hiro Arikawa
Преводач: Philip Gabriel (best known for translating Haruki Murakami)
Корица: „Man and the World“ by Shuai Liu, a Chinese painter with cerebral palsy
Издателство: „Doubleday“
Страници: 246
Година: 2017
Оригинално заглавие: 旅猫リポート

„Ти си нощта“: За нуждата да си част от мрака

215171_bНесъмнено първото, което може да ви привлече да се докоснете до „Ти си нощта“ е черната, нестандартна корица. Не се запознах с книгата в книжарниците, спечелих я на случаен принцип в един конкурс, но отложих прочита й. Нещо в тъмната корица обаче ме накара да я подхвана тези дни с усещането, че ще отговори на настроенията и очакванията ми. Главният герой – Рай, преминава през любовна раздяла, за фон се споменава лошата връзка на родителите му, които все пак продължават да живеят заедно. Попадането му в култа на нектофили и развитието на действието главно през нощните часове на денонощието, са добро задействане на очаквана дълбока, мрачна, тягостно привличаща обстановка. Но…дотук.

51Guq2VnxaL-209x300По принцип никога не оставям първите страници да ме обезкуражат да прочета една книга. Често ми се е случвало началото да не ме грабне, но след това да си прекараме страхотно време заедно. А и ако следите блога ми, знаете, че обичам да довършвам книгите си, каквато и мъка да ми докарват. С „Ти си нощта“ беше точно такава ситуация. Въвеждащата сцена с Рай и Астрид ми се стори плоска, немотивирана и скучна. Сякаш на автора му е била нужна каквато и да е сцена, за да започне да пише и не си е направил труда да обмисли обвързването й с цялостния ход на книгата. Всъщност… почакайте до края и съвсем няма да останете изненадани.

„Живея заобиколена от една толкова голяма празнина, че понякога самата аз искам да се слея с тази празнина. Ако никога не си се чувствал така, няма как да го разбереш.“

Продължавайки напред, минусите на романа заслепяват много повече от плюсовете. Плюс са кратките глави, които спомагат за бързото четене, но за него имат заслуга и клишираните ситуации, повърхностното разказване с фрази, извадени сякаш от интернет. Да не говорим за безумните сравнения, които веднага бият на очи. Повърхностно са изградени и героите, които с нищо не впечатляват, уж успяват да те въвлекат в някаква мистерия, но тя остава да виси, а в същото време героят влиза в друга ситуация и ти се питаш защо е нужно това. Разбира се, тези герои са млади и зелени, наивни в чувствата си, крайни в опитите си да се откъснат от действителността, защото преживяват по-драматично дадени събития (като раздялата с любим човек). Само че авторът не успява ефирно да разкрие потенциала на тези герои, куца му психологизирането, което придава пълнота на образите. Така героите стават скучни, сиви, служат само за движението на сюжета напред – без ясна цел.

35452161._SX318_Скачането на героите от една ситуация в друга говори за това, че дори те самите не успяват да задържат вниманието си, а това влияе и на читателя, който е свикнал да развързва бавно нишката на мистерията. Читателят днес е ангажиран с това разказът да му позволи (съ)участие, а при роман като „Ти си нощта“ това му е отказано. Една от причината е разсеяното авторово поле на действие. Друга причина, която лично на мен ми повлия, е загубата на дълбочината на езика. Вече нарекох много неща тук повърхностни, но осъзнавам, че тази книга няма и претенцията да бъде „дълбока“, а заглавието й подвежда, успя да подведе и мен. Изобщо усещането ми за този роман е за претрупване с мними събития, от които обаче нищо важно не следва. Предполагам, че това се случва в пресиления опит на автора да утежни обстановката, която едно заглавие като „Ти си нощта“ трябва да носи със себе си – тъмнина, динамика, драматичност (превърната в псевдодраматичност – или просто драма, в най-негативния възможен смисъл).

 Любовната връзка между Рай и Лусия по-нататък (да, имената им са свързани пряко или косвено със светлината, а това пък колко очевиден ход е, а?) също остава немотивирана, непълна, плоска (колко пъти използвах определението „плосък“?!). Не знам как да си обясня и финала. Очаквах го, защото нямаше как в двадесет страници да прочета нещо от което да си кажа „Уау, браво, добре го е измислил!“ Невъзможно е в толкова малко страници да разкриеш мистерия, изграждайки нов, плътен герой, затова познато лице ще „видите“ в края и…рязко всичко ще приключи с един клиширан залез. „Ти си нощта“ все пак не е цялостно разочарование, тя задава някаква програма, по която може да се мисли за причините поради които човекът иска да бъде част, да се слее дори, с мрака, а съответно и да излезе от него. Смятам, че това й придава някаква стойност и най-много би заинтригувало читателите й!

Поздрави,

SelfishBookworm

 

Франсеск МиралесКратка информация за книгата:

Автор: Франсеск Миралес
Преводач: Веселка Ненкова
Корица: Ромина Михайлова
Издателство: „AMG Publishing“
Страници: 232
Година: 2018
Оригинално заглавие: „Tu eres la noche“

 

„Пурпур“: Връщане в пътя на вярата

purpur-alis-uokar-Романът „Пурпур“ излезе миналата година, благодарение на издателство „Orange Books”. Тази година съм си поставила като предизвикателство да прочета възможно най-много книги на оранжевата издателска къща (какво съм правила досега с живота си?!), които не спират да ме изненадват с прекрасните си издания. Признавам, че малко време ми остава да се насладя на собствен избор от литературни удоволствия. В to read купчинката ми присъстват няколко книги от издателството, но реших да започна с „Пурпур“ на Алис Уокър, спечелила наградата „Пулицър“ през 1983 – година след първото си издание.

Може би няма да е зле да ви въведа малко в историята, макар и да не искам да навлизам в детайли, защото тази информация е достъпна в интернет. Въпреки това ви приканвам да не се ограничавате само дотам, а да разгърнете страниците на пурпурната книга и да се потопите в историята й. Действието се развива в американския град Джорджия през тридесетте години на миналия век. Главната женска фигура – Сили, споделя жизнения си опит, разочарованията и малките си победи с Бог, а по-късно разменя кореспонденция и с по-малката си сестра Нети. Сили е сексуално и физически малтретирана от баща си и съпруга си, проповядвайки философията на търпението и преклонението, но само отначало. След това в живота й влиза Шуг Ейвъри – загадъчна певица, бивша приятелка на съпруга на Сили, която изумява със своята способност да отстоява себе си. Двете започват да прекарват все повече време заедно, а кулминацията в отношенията им е последвалата любовна връзка, която позволява на Сили да опознае не само същността и тялото си, но и успява да преобърне представата й за Бог и в крайна сметка отново да я върне в пътя на вярата, от която тежкият й живот я е откъснал.

220px-ColorPurple

Признавам, че на моменти препрочитах по няколко пъти едни и същи откъси от книгата (не е разделена на глави, а е под формата на отделни кратки писма), защото се губех в опитите на авторката да „обясни“ ситуациите, да разкрие тайните от живота на Сили – дойдоха ми твърде непоследователни и претупани. Може би заради епистоларното оформление – нещо, което доближава читателя до интимния свят на героя, но и накъсва, раздробява историята, оставя път на недоизказаността. Изобщо „Пурпур“ е книга за недоизказаното – нищо от преживяното не може да бъде напълно вместено в кратката форма на писмото.

Разбира се, това е роман, който засяга много важни теми и ги обговаря през фигурата на Сили. Именно склонността към подчинение позволява на героинята да „оцелее“ и да намери своето призвание. А това прави тази нейна метаморфоза в красиво разцъфтяване, излизане на пеперудата от затвора на пашкула, излизане на жената от волята на мъжа и превръщането й в самостоятелно същество, което може да избира и контролира своя живот. Начело с Шуг – модел на свободната жена, и Сили, романът разкрива цяла палитра от герои(ни), които се отличават в стремежа си към индивидуална независимост. Всички са представени чрез речта си и се разкриват в нея (жалко, че чрез превода не можем да усетим колорита на особения език – т.нар. Ebonics). Хареса ми, че героите успяват да намерят своето призвание, което по някакъв начин успява да запълни празнините от миналото.

eb95efe525990fc784a159da12f39007Въпреки, че не успя да ме впечатли с начина, по който изгражда героите си, а краят да ми се видя неочаквано претупан, харесах „Пурпур“ заради въпросите, които задава, заради темите, които поставя – като хомофобията, расизма, сексизма, които са болезнено актуални и днес. А това превръща книгата в задължително четиво, защото успява да даде решение за опълчване на всяко зло, отклонило човека от пътя на вярата в собственото му съществуване.

 

Кратка информация за книгата:Алис Уокър

Автор: Алис Уокър/ Alice Walker
Преводач: Надежда Розова
Корица: Живко Петров
Издателство: Orange Books
Страници: 304
Година: 2018
Оригинално заглавие: „The Color Purple“

 

„Майсторът на играчки от Краков“: Куклата Каролина чувства човешка болка

Rachel Romero - Рейчъл РомероАвтор: Рейчъл Ромеро
Преводач: Паулина Стойчева Мичева
Корица: Стоян Атанасов
Издателство: „Сиела“
Страници: 278
Година: 2017
Оригинално заглавие: „The Dollmaker of Krakow“

 

 

210478_b

„Майсторът на играчки от Краков“ на Ромеро  е вълшебна приказка за необикновената кукла Каролина, която на фона на две войни – тази в Страната на играчките и Втората световна, успява да докаже, че кукленското сърце събира повече чувства от много човешки.

Когато собствената й страна е окупирана от плъховете, Каролина бива отнесена от вятъра в магазина на Кирил Брезицк – майстор на играчки, останал с един дървен крак от първата война, живеещ самотно и единствено с изкуството си. Куклата успява да спечели приятелството на Брезицк преди германците да навлязат в Полша. Трагичната история взема връх, когато еврейските приятели на пан Брезицк са отведени в т.нар. гета и осъдени на неизбежна смърт.

Можеш да унищожиш един човек, Каролина, но да унищожиш историята на цял един народ, е много по-трудно. Трябва наистина да положиш усилия. Никой не е загубил окончателно битката, докато историята му все още съществува.

испанскаНещото, което прави тази книга специална е гледната точка на куклата, респективно детското, невинното, доброто в най-висша форма. Каролина е олицетворение на непорочната детска същност, за която войната е непонятна, необяснима, но също толкова разрушителна. В хода на повествованието, читателят се запознава само повърхностно с ужасите на Холокоста и в този смисъл наподобява детската фигура, за която е известно малко, но достатъчно. И слава богу, Ромеро не стига до детайли от рода на тези в „Човекът в търсене на щастие“ на Франкъл, по простата причина, че подобни неща не могат да бъдат асимилирани нито от детското, нито от „кукленското“ съзнание.

В историята открояваме вечните противопоставяния между доброто и злото, в лицето на Майстора и хауптщурмфюрер Бранд от редиците на СС, които освен всичко друго, притежават магическите способности. Разбира се, трудно е да се каже кое възтържествува накрая. В сърцето на Каролина също се сблъскват тъгата и щастието в неравна битка, но краят е обнадеждаващ и пречистващ, това мога да ви обещая със сигурност.

рускаРомеро смесва фолклорни предания, легендарни същества и фантастични елементи в една история за вечното приятелство, която никой човешки катаклизъм не може да заличи. Тук е мястото да кажа, че невероятно красивата корица отново е дело на талантливия Стоян Атанасов, чиито корици винаги ми взимат очите. Книгата е подходяща за младите читатели, но нищо не пречи и възрастните да й се насладят заради нейната мила наивност и вярата в доброто, която проповядва.

 

Поздрави,

SelfishBookworm