„13 причини защо“: Хана се опитва да обясни необяснимото

Jay Asher - Джей Ашър

Автор: Джей Ашър
Преводач: Мария Чайлд
Корица: Виктор Паунов
Издателство: Enthusiast (Teen’s Books)
Страници: 287
Година: 2015
Оригинално заглавие: „13 Reasons Why“

 

156923_b

Направих прегрешение – изгледах сериала преди да прочета книгата. Но не съжалявам. Различните изкуства се допълват изключително добре. Книгата не удовлетвори докрай очакванията ми, поне относно влиянието и гледната точка върху проблема за самоубийството. На места разказът звучеше инфантилно, може би и затова такива книги не се смятат за сериозно гледище върху подобни теми. От друга страна, нарацията се води от първо лице, представя две гледни точки и се опитва да обогати картината максимално.

Започнах малко отрицателно, а като че не биваше. Книгата не е най-върховното „изследване“ върху причините за самоубийството, но сякаш и не се очаква подобно нещо от нея. Достатъчно е, че тя набелязва някои важни точки по отношение на проблема:

  • проблемът е комплексен
  • проблемът често е незабележим
  • проблемът може да бъде предотвратен

португалскаХана Бейкър – в главната роля – е гимназистка, за която животът приключва катастрофално и неочаквано. В поредица от 7 касети, тя се опитва да обясни факторите, довели до взимане на решението да отнеме живота си. Разказът започва в момента на изпращане на същите тези касети от Клей – съученик на Хана, който заради срамежливата си природа не успява да се свърже в по-дълбока връзка с нея и да предотврати фаталния край.

Полето на депресията, тормоза, самоубийството е опасно, тук всяка погрешна дума би накарала човек да захвърли книгата. Джей Ашър не изказва своята позиция по проблема, никъде не звучи гласът на автора. Чрез касетите на Хана и намесващите се размишления на Клей се търси запознаване с двете страни на проблема.

Едната е на колебливата, лутаща се Хана, чиято история е само опит да се обясни необяснимото, да се вникне дълбоко в душата на едно младо момиче, което е способно на насилие над себе си само за да се освободи…от какво? От насилниците, от проблемите в семейството, от слуховете, от невъзможните любови, от предателствата, от тайните – виждате ли, проблемът е пласт върху пласт. НО! не одобрявам повечето заключения, до които Хана стига, не одобрявам коментарите, които тя прави относно другите, защото така както никой не знае какво се случва в нейната глава, и тя със сигурност не може да разбере какво се крие под защитната маска на всеки друг. Може би, ако книгата включваше и гледните точки на „насилниците“ бих я приела като по-сполучлива, но тук виждаме само версията на Хана (и на втората гледна точка – Клей, който я е харесвал, тоест няма кой знае какъв дисонанс).

В изданието е включена и секция с „Въпроси и отговори“ към автора, в която той шведскапризнава, че книгата успява да помогне на хора, сблъскващи се с мисли за самоубийство. Въпреки това, не съм сигурна доколко именно тази книга е от голяма помощ. Тя се опитва, но, както казах, не й достига другата страна на монетата. Човек никога не е само жертвата, в някакъв етап той също наранява, волно или неволно. Историята на Хана е трагична, още по-труден сигурно е животът на хората, които тя обвинява за самоубийството – гласове, които не остават чути. Не че всички го заслужават, не че всички могат да бъдат оправдани, но ми се струва като важна част от историята, а в случая Клей изслушва касетите за една вечер, докато се лута из града и не влиза в контакт с други герои, освен майка си и още едно момче – Тони, приятел на Хана, който следи дали всички изслушват последното й завещание.

От друга страна, самата структура на текста ми допада като идея – всяка глава съответства на страна от седемте касети в прощалната кутия на Хана. Кутия, която също като Пандорината пуска злото навън, но за разлика от нея не оставя никаква надежда, а още повече усилва чувството на безпомощност.

Историята остава изолирана, капсулирана в съзнанието на Клей и гласа на Хана, идващ от уокмена и губещ се в слушалките. Освен това, начините, по които Хана се опитва да се справи, са неуспешни именно заради подхода й към другите. Не мога докрай да съчувствам на героинята, съжалявам. Приемам изключително сериозно проблемите, които изважда наяве книгата, но много от нещата, които Хана прави ми се струват безсмислени, хиперболизирани, не докрай убедителни, затова и се разделям с тази книга не точно сърцераздирателно, а по-скоро доволна от факта, че подобни теми стават актуални и за тях се говори открито!

Поздрави,

SelfishBookworm

 

 

 

Отвъд края на дъгата – 6 глава (край)

typewriter_1240160c

 

Отвъд края на дъгата

 

6 глава

 

Поглеждам към градината. Красива гледка. Тя стои и чете седнала на големите каменни блокове пред храста с розите. Ем. Малка моя целувка по устните. Мило мое небесно момиче.

Вече минаха два дни откакто бяхме сами в колата. Откакто си подарихме целувка. Тя дори ми се извини. Извини се, че ме е целунала, когато това бе единственото, което исках тогава. Което искам и сега. Не зная дали тя би го повторила. Изглеждаше така сякаш се срамува, а това хич не беше срамно.

Взимам книгата си и слизам при нея в градината. Толкова е красива докато чете, а розите я покриват с аромата си. Приближавам я и тя оставя книгата в скута си. По лицето й се разлява усмивка, слънчева и зареждаща като капка роса.

– Добро утро, мили ми писателю.
Все тъй сладка, все тъй великолепна в думите, държанието и стойката си.
Сядам до нея и я погалвам по косата. Задържам ръката й в своята и се изгубвам сред сините й очи. С нея се разбрахме да се видим някой път, след като се махнем от замъка и от очите на Хъдсън, но аз не мога да не бъда близо до нея.

– Как върви книгата ти?
– Чудесно – отговаря тя и леко приплъзва другата си ръка в моята.

Пита ме дали ми липсва близостта й, макар че ме гледа срамежливо. А аз само целувам ръцете й и се отдалечавам, когато Хъдсън попада в полезрението ми. Очите му напоследък са станали мътни и пръскащи искри. Дълбоки, но като води в които да се удавиш. Той ми маха с престорена усмивка и аз отвръщам. После отново се скрива в замъка.

****

Ем вече дори не чука на вратата ми. Просто влиза. Аз седя пред машината, до мен има чаша с топъл чай, който жената на Хъдсън ми донесе. Сякаш враждуваме на два фронта, а те още не го знаят. Може би Хъдсън не е доволен от близостта ми с Ем, но точно това е което искам сега. Това ме откъсва от мрачните мисли, от това, че все още не съм написал историята, а остават само няколко дни преди да се върна отново към старият си живот. Далеч от този замък, красивата градина и може би..Ем.

– Прочетох я – радостно възкликва тя, докато държи книгата в ръцете си и ме гледа.
– Изключително бързо намали купчинката си. Леля ти ще се радва отново да я посетиш в книжарницата.
– Да, тя винаги си е била такава. Предполагам, че просто е самотна. Има си книгите, но все пак е сама.

Кимвам. Старата дама, топлият чай, книжарницата, книгите, дъждът, целувката.
– Може ли да те целуна?
Не дочаквам отговора й. Книгата полита към краката й, когато аз я придъпвам към себе си. Отново меко ухание. Сладост.
– Писателю, вярваш ли в любовта?
Вярвах. Преди много време. Когато имах Катрин и тя имаше мен. Гледах усмивката й, милвах лицето й и никога не си бях помислял, че ще я изгубя. Че тя ще се изгуби.
– Вече да – отвръщам.

Взимам кичур от косата й и го слагам зад ухото й. Тя поглежда срамежливо и благодари.
– Дали ще се видим отново? – пита тя.
– Нима ще се разделим?
– Всеки трябва да продължи по своя път, писателю. Няма значение какво изпитваме сега. След като продължиш живота си, ще ме забравиш много бързо. Все пак, аз не съм лице, което се помни лесно.

– Но през всичките тези дни имах чувството, че съм на правилното място. Благодаря за целувките.
– Те бяха искрени. Обичах те замалко.
Тя отново ме целуна и си тръгна. На другият ден вече завинаги. Каква раздяла само. Какви мигове на близост. Искрени и толкова ужасни.

****

След няколко дни и аз напуснах замъка. Хъдсън и семейството му останаха там. Благодарих им и потеглих към дома. Машината стоеше до мен на предната седалка. Повечето листи бяха празни, но имах глава от книгата си на която не можеше да се откаже. И наистина стана така. Редкаторката я хареса и ми каза, че сигурно почивката ми е била страхотна, а аз само кимнах. Да, беше страхотна, и едновременно беше най-ужасното нещо, което ми се беше случвало. Не вярвам в любовта, защото тя си тръгва без дори да ме предупреди.

Колкото до Ем – няколко пъти ходих до книжарницата на старата дама, но гледах само отстрани. И я видях. И може би това ми стига за цяла вечност. Защото колкото и (не)истинско да беше всичко, когато ме целуна се почувствах щастлив. Почувствах сякаш се намирам отвъд краят на дъгата. И беше хубаво.

SelfishBookworm