Добре дошъл си…

Добре дошъл си у дома,
забравен сине на съдбата.
Пристъпваш близо до врата,
изгнила от борба с живота.
Отваря се със зъл скимтеж –
и тя се радва да те види! –
обръснат, жив и още свеж,
да те покани вътре й се свиди.
И ето стъпката ти прави там следа,
където никой скоро не е стъпвал,
и в слоя прах, лъч светлина
лицето ти във огледалото окъпва.

Добре дошъл си у дома,
където всяко кътче те приветства.
От твоята поява въздуха сега
раздвижва свойте атоми и трепва –
не е докосвал твоето лице,
отдавна никой не е вдишвал
частиците от неговите две ръце,
които те обгръщат все по-силно.
Отчаяно надничаш в стаите,
които чакали са те без време,
завесите те помнят от дете,
все тъй висящи уморено.
И трепват там завивките,
които с любов са те дарили,
когато като малък от света
те твоите сълзици все са крили.

Добре дошъл си у дома
в къщата, която неуморно чака.
Унила и прегърбена е тя
от болката по теб, от самотата.
В свойта пазва спотаявала
и мъките, и радостите твои,
ти, скитнико, забравил за дома –
а той за твоето завръщане се моли.
По стълбището пак ще се качиш
дъските нервно ще прискърцат,
ти мъката да заличиш
е вече много, много късно.

Добре дошъл си у дома,
спотайващ тайните на твойто бягство.
В миг зарязал любовта,
свидетел си на нейното разядство.
И тихо се оглеждаш в портретите,
застинали във восъчна почуда,
които в тиха тъмнина
с трепет са те чакали – ЗАБЛУДА!
На полицата – свещи и часовник,
напразно отброявали са часовете –
и чакали са стария къщовник
да влезе и отново да засветят.

Добре дошъл си у дома,
в царството на твойта жажда.
Ти имаш ключ за всяка там врата,
но само в една ключалка той заяжда –
това е стаята на съвестта ти,
в която никаквицата спокойно дреме,
и няма сила на света
от нейните прегръдки да те вземе.
Защото ти не плачеш, заслепен
от радост по загубеното време,
домът е мястото, където
от корен си изтръгнал свойто семе.
Ти пак се сещаш, че не си
роден за този дом грижовен,
затуй пристъпваш пак назад,
ключът в ключалката…и сбогом!

SelfishBookworm

Advertisements