„The Travelling Cat Chronicles“: За котките в живота ни

41mvu3fxnpl._sx314_bo1204203200_.jpgОт толкова дълго време се каня да ви говоря за тази стопляща книга, все още непреведена на български – „The Travelling Cat Chronicles” от японската писателка Hiro Arikawa. Една история за момчето Satoru и неговата котка Nana, които се отправят на пътешествие в стар, раздрънкан сив ван, за да се срещнат с миналото и да открият кои са истински ценните неща в живота.

 

 

„Our silver van was like a magic carriage. Every time I got into it, it carried me to a place I’d never been before. At that moment, we were without doubt the greatest travelers in the world, and I was the world’s greatest travelling cat.“

Hiro Arikawa е чудесен разказвач. По-голямата част от книгата е написана от гледната точка на котката Nana със забавен, иронизиращ и остроумен език, което добавя едновременно оригиналност на изказа и особена перспектива към героите и околния свят. Не липсват детайлните елементи на успокояващите японски пейзажи, които забавят темпото на разказа и носят на читателя особена притихнала атмосфера. Тези моменти обаче се нарушават от множеството ретроспекции, изникващи в моментите, когато Satoru посещава своите най-близки приятели в търсене на нов дом за Nana.

30177276._SY475_„The Travelling Cat Chronicles” е чудесен избор не само за любителите на котки. Книгата притежава особена атмосфера. Едновременно натъжава и те кара да се усмихнеш, играе си с читателя досущ като котка с кълбо от прежда. Разбридва конците от миналото на Satoru, за да мотивира събитията и да изведе важните послания на неговите действия. А през цялото време до него е котката Nana, която освежава езика на романа и разсейва тежината на чувствата, възникнали както у героите, така и у читателя. Не мислех, че след Бегемот (“Майстора и Маргарита“) можех да се влюбя в друга книжна котка, но ето че Nana успя да ме спечели, както се надявам да спечели и други читатели (котколюбци или не).

Важно е да отбележа функцията на пътя. Пътуването в романа е особено, не само физическо (физическото пък е в посока с две крайни спирки), то е и времево прескачане от минало в настояще, както и вътрешно опознавателно. Третото действа повече на рецептивно, читателско ниво и това е най-голямото постижение на Arikawa що се отнася до въздействието на романа. Чрез физическото преместване в пространството и междинните станции по време на пътуването, Satoru успява да подтикне останалите герои към екзистенциална промяна и осмисляне на мъничките детайли, водещи до големи обрати в живота. Така той приема образа на силната личност – въпреки катастрофичния заряд, който носи на раменете си, Satoru излиза победител, превръща се в добрия човек, на когото всеки от нас би искал да прилича или поне да има в живота си.

“How can you be such a good person when you’ve been so unlucky?”

91F2eh75JILКнигата ми е подарък от скъп човек. И определено имах нужда от утвърждаващата енергия, която ми донесе. Разказ за силата на приятелството, любовта като състояние на духа, загубите и самотата. В крайна сметка, „The Travelling Cat Chronicles” доказва, че истински важното в краткото ни съществуване се измерва в това до каква степен си успял да докоснеш хората около себе си, какви неизличими следи си оставил у тях, какви емоции си предал, дали си успял или не да ги подтикнеш към промяна и вяра в доброто. Всеки от нас има нужда от котка – в буквален или метафоричен смисъл – за утеха на душата и прогонване на самотата, за по-щастлив и пълноценен живот, в който ще осъзнаем значимостта на малките случки! И ще се (пре)открием отново.

“When an animal’s life is over, it rests where it falls, and it often seems to me that humans are such worries, to think of preparing a place for people to sleep when they are dead. If you have to consider what’s going to happen after you die, life becomes doubly troublesome.”

Поздрави,

SelfishBookworm

Кратка информация за книгата:

Hiro ArikawaАвтор: Hiro Arikawa
Преводач: Philip Gabriel (best known for translating Haruki Murakami)
Корица: „Man and the World“ by Shuai Liu, a Chinese painter with cerebral palsy
Издателство: „Doubleday“
Страници: 246
Година: 2017
Оригинално заглавие: 旅猫リポート

„Ти си нощта“: За нуждата да си част от мрака

215171_bНесъмнено първото, което може да ви привлече да се докоснете до „Ти си нощта“ е черната, нестандартна корица. Не се запознах с книгата в книжарниците, спечелих я на случаен принцип в един конкурс, но отложих прочита й. Нещо в тъмната корица обаче ме накара да я подхвана тези дни с усещането, че ще отговори на настроенията и очакванията ми. Главният герой – Рай, преминава през любовна раздяла, за фон се споменава лошата връзка на родителите му, които все пак продължават да живеят заедно. Попадането му в култа на нектофили и развитието на действието главно през нощните часове на денонощието, са добро задействане на очаквана дълбока, мрачна, тягостно привличаща обстановка. Но…дотук.

51Guq2VnxaL-209x300По принцип никога не оставям първите страници да ме обезкуражат да прочета една книга. Често ми се е случвало началото да не ме грабне, но след това да си прекараме страхотно време заедно. А и ако следите блога ми, знаете, че обичам да довършвам книгите си, каквато и мъка да ми докарват. С „Ти си нощта“ беше точно такава ситуация. Въвеждащата сцена с Рай и Астрид ми се стори плоска, немотивирана и скучна. Сякаш на автора му е била нужна каквато и да е сцена, за да започне да пише и не си е направил труда да обмисли обвързването й с цялостния ход на книгата. Всъщност… почакайте до края и съвсем няма да останете изненадани.

„Живея заобиколена от една толкова голяма празнина, че понякога самата аз искам да се слея с тази празнина. Ако никога не си се чувствал така, няма как да го разбереш.“

Продължавайки напред, минусите на романа заслепяват много повече от плюсовете. Плюс са кратките глави, които спомагат за бързото четене, но за него имат заслуга и клишираните ситуации, повърхностното разказване с фрази, извадени сякаш от интернет. Да не говорим за безумните сравнения, които веднага бият на очи. Повърхностно са изградени и героите, които с нищо не впечатляват, уж успяват да те въвлекат в някаква мистерия, но тя остава да виси, а в същото време героят влиза в друга ситуация и ти се питаш защо е нужно това. Разбира се, тези герои са млади и зелени, наивни в чувствата си, крайни в опитите си да се откъснат от действителността, защото преживяват по-драматично дадени събития (като раздялата с любим човек). Само че авторът не успява ефирно да разкрие потенциала на тези герои, куца му психологизирането, което придава пълнота на образите. Така героите стават скучни, сиви, служат само за движението на сюжета напред – без ясна цел.

35452161._SX318_Скачането на героите от една ситуация в друга говори за това, че дори те самите не успяват да задържат вниманието си, а това влияе и на читателя, който е свикнал да развързва бавно нишката на мистерията. Читателят днес е ангажиран с това разказът да му позволи (съ)участие, а при роман като „Ти си нощта“ това му е отказано. Една от причината е разсеяното авторово поле на действие. Друга причина, която лично на мен ми повлия, е загубата на дълбочината на езика. Вече нарекох много неща тук повърхностни, но осъзнавам, че тази книга няма и претенцията да бъде „дълбока“, а заглавието й подвежда, успя да подведе и мен. Изобщо усещането ми за този роман е за претрупване с мними събития, от които обаче нищо важно не следва. Предполагам, че това се случва в пресиления опит на автора да утежни обстановката, която едно заглавие като „Ти си нощта“ трябва да носи със себе си – тъмнина, динамика, драматичност (превърната в псевдодраматичност – или просто драма, в най-негативния възможен смисъл).

 Любовната връзка между Рай и Лусия по-нататък (да, имената им са свързани пряко или косвено със светлината, а това пък колко очевиден ход е, а?) също остава немотивирана, непълна, плоска (колко пъти използвах определението „плосък“?!). Не знам как да си обясня и финала. Очаквах го, защото нямаше как в двадесет страници да прочета нещо от което да си кажа „Уау, браво, добре го е измислил!“ Невъзможно е в толкова малко страници да разкриеш мистерия, изграждайки нов, плътен герой, затова познато лице ще „видите“ в края и…рязко всичко ще приключи с един клиширан залез. „Ти си нощта“ все пак не е цялостно разочарование, тя задава някаква програма, по която може да се мисли за причините поради които човекът иска да бъде част, да се слее дори, с мрака, а съответно и да излезе от него. Смятам, че това й придава някаква стойност и най-много би заинтригувало читателите й!

Поздрави,

SelfishBookworm

 

Франсеск МиралесКратка информация за книгата:

Автор: Франсеск Миралес
Преводач: Веселка Ненкова
Корица: Ромина Михайлова
Издателство: „AMG Publishing“
Страници: 232
Година: 2018
Оригинално заглавие: „Tu eres la noche“

 

„13 причини защо“: Хана се опитва да обясни необяснимото

Jay Asher - Джей Ашър

Автор: Джей Ашър
Преводач: Мария Чайлд
Корица: Виктор Паунов
Издателство: Enthusiast (Teen’s Books)
Страници: 287
Година: 2015
Оригинално заглавие: „13 Reasons Why“

 

156923_b

Направих прегрешение – изгледах сериала преди да прочета книгата. Но не съжалявам. Различните изкуства се допълват изключително добре. Книгата не удовлетвори докрай очакванията ми, поне относно влиянието и гледната точка върху проблема за самоубийството. На места разказът звучеше инфантилно, може би и затова такива книги не се смятат за сериозно гледище върху подобни теми. От друга страна, нарацията се води от първо лице, представя две гледни точки и се опитва да обогати картината максимално.

Започнах малко отрицателно, а като че не биваше. Книгата не е най-върховното „изследване“ върху причините за самоубийството, но сякаш и не се очаква подобно нещо от нея. Достатъчно е, че тя набелязва някои важни точки по отношение на проблема:

  • проблемът е комплексен
  • проблемът често е незабележим
  • проблемът може да бъде предотвратен

португалскаХана Бейкър – в главната роля – е гимназистка, за която животът приключва катастрофално и неочаквано. В поредица от 7 касети, тя се опитва да обясни факторите, довели до взимане на решението да отнеме живота си. Разказът започва в момента на изпращане на същите тези касети от Клей – съученик на Хана, който заради срамежливата си природа не успява да се свърже в по-дълбока връзка с нея и да предотврати фаталния край.

Полето на депресията, тормоза, самоубийството е опасно, тук всяка погрешна дума би накарала човек да захвърли книгата. Джей Ашър не изказва своята позиция по проблема, никъде не звучи гласът на автора. Чрез касетите на Хана и намесващите се размишления на Клей се търси запознаване с двете страни на проблема.

Едната е на колебливата, лутаща се Хана, чиято история е само опит да се обясни необяснимото, да се вникне дълбоко в душата на едно младо момиче, което е способно на насилие над себе си само за да се освободи…от какво? От насилниците, от проблемите в семейството, от слуховете, от невъзможните любови, от предателствата, от тайните – виждате ли, проблемът е пласт върху пласт. НО! не одобрявам повечето заключения, до които Хана стига, не одобрявам коментарите, които тя прави относно другите, защото така както никой не знае какво се случва в нейната глава, и тя със сигурност не може да разбере какво се крие под защитната маска на всеки друг. Може би, ако книгата включваше и гледните точки на „насилниците“ бих я приела като по-сполучлива, но тук виждаме само версията на Хана (и на втората гледна точка – Клей, който я е харесвал, тоест няма кой знае какъв дисонанс).

В изданието е включена и секция с „Въпроси и отговори“ към автора, в която той шведскапризнава, че книгата успява да помогне на хора, сблъскващи се с мисли за самоубийство. Въпреки това, не съм сигурна доколко именно тази книга е от голяма помощ. Тя се опитва, но, както казах, не й достига другата страна на монетата. Човек никога не е само жертвата, в някакъв етап той също наранява, волно или неволно. Историята на Хана е трагична, още по-труден сигурно е животът на хората, които тя обвинява за самоубийството – гласове, които не остават чути. Не че всички го заслужават, не че всички могат да бъдат оправдани, но ми се струва като важна част от историята, а в случая Клей изслушва касетите за една вечер, докато се лута из града и не влиза в контакт с други герои, освен майка си и още едно момче – Тони, приятел на Хана, който следи дали всички изслушват последното й завещание.

От друга страна, самата структура на текста ми допада като идея – всяка глава съответства на страна от седемте касети в прощалната кутия на Хана. Кутия, която също като Пандорината пуска злото навън, но за разлика от нея не оставя никаква надежда, а още повече усилва чувството на безпомощност.

Историята остава изолирана, капсулирана в съзнанието на Клей и гласа на Хана, идващ от уокмена и губещ се в слушалките. Освен това, начините, по които Хана се опитва да се справи, са неуспешни именно заради подхода й към другите. Не мога докрай да съчувствам на героинята, съжалявам. Приемам изключително сериозно проблемите, които изважда наяве книгата, но много от нещата, които Хана прави ми се струват безсмислени, хиперболизирани, не докрай убедителни, затова и се разделям с тази книга не точно сърцераздирателно, а по-скоро доволна от факта, че подобни теми стават актуални и за тях се говори открито!

Поздрави,

SelfishBookworm

 

 

 

„Грехът на Малтица“: Една жена жертва честта си за България

Лиляна Михайлова

Автор: Лиляна Михайлова
Корица: Любомир Славков
Издателство: „Lexicon”
Страници: 213
Година: 2017
Оригинално заглавие: „Грехът на Ма́лтица” (Съвременна българска проза)

 

 

  205955_b  “Грехът на Ма́лтица” е книга, напомняща ни за живота на българите малко преди Освобождението. Тя се съсредоточава върху съдбата на една жена, която потъпква всичките си ценности, за да спаси мъртъв още в утробата си бунт. Лиляна Михайлова е написала брилянтен роман не само за Освобождението, като историческо време, а и за  освобождението на една жена от грях, наложен от хорските приказки. Затова и Ма́лтица е основен персонаж. Нейната самоотверженост и отдаденост на делото й придават ореола на бунтовник.

    За да спаси мъжа си, Ма́лтица жертва честта си и получава етикета на „турска гювендия”. Мъжът на Ма́лтица също е човек, който пази честта си – той е твърдо убеден, че българите могат да изколят цялата турска империя. И макар всички да знаем как завършват тези така бленувани желания, Михаил пренебрегва дори нероденото си дете, за да се отдаде на делото. Така между Ма́лтица и него се отваря дълбока яма – той е мъжът, който защитава народното благо, а тя жената, чиято основна роля се трансформира в защитник на бунтовническата тайна.

„Мъжете говореха тихо, само понякога Церовски възвисяваше глас и тогава жената чуваше: свобода и България или първо България и след туй свобода – като че тия две думи бяха свързани и не можеше да бъдат изречени откъснато една от друга.“

    Впечатлена съм по какъв начин е предпочела да опише събитията Лиляна Михайлова. Наистина, както и по думите на Деян Енев, това не е история за безчинстващи орди и кървища. Събитията се завъртат около Ма́лтица, която няма кой знае каква роля за хода на въстанието, но има огромна заслуга в опазването на човешки животи.

    Не мога да кажа доколко Ма́́лтица се явява и защитничка на семейното щастие. Тя не познава трепетите на майчинството или любовта на родителите си, а бракът и́ с Михаил не е любовната история на Бойчо и Рада, която познаваме от „Под игото” на Вазов. Но сякаш това не е и важното в романа. Докато четях, тази подробност не ми липсваше, не усещах, че е нужно да бъде включен един романс, когато говорим за нещастната орис на Ма́лтица.

„Умен искам да бъдеш и добър, ала не към всичките люде добър, щото такава добрина е сляпа…“

    Сигурна съм, че всеки би симпатизирал на главната героиня. Тя е готова да се жертва в името на любовта към мъжа си, да пренебрегне всичко, което смята за правилно, за да го предпази от опасност. Колкото повече четете, толкова повече ще се убеждавате, че Ма́лтица изиграва по-голяма роля в подготовката на бунта, отколкото нейният мъж. Но и друго нещо ми направи впечатление. Може да се каже, че главната героиня е олицетворение на България, макар и на едно микроскопично ниво. Нейната съдба следва съдбата на страната, в която българите са чужденци, а изходът към свободата е затворен. Страна, която по никакъв начин не може да се опълчи на своите поробители. Остава й единствено да пази чедата си – техните тайни и копнежи. И когато те падат в бунта като отсечени дървета, тя остава неспособна дори да заплаче, а умира бавно от своите вътрешни рани, точно както Ма́лтица.

    Ма́лтица отначало реагира с типичната женска загриженост на майка, която очаква първото си дете. Тя се опитва да разубеди мъжа си Михаил да остави бунта на другите хора, че това не е неговата борба. Макар че Михаил не притежава Бойчовския плам, у него срещаме изключителна настойчивост. Свободна България е идеал, който всеки тайно желае, докато кротува в схлупените си къщурки. Заради това Ма́лтица е трагичен герой – тя отначало възразява срещу открития бунт, но след това жертва женската си чест, за да може той да се случи, превръщайки се в най-мразената и проклинана жена в селото. Истината е, че каквото и да беше избрала, щеше да бъде грешна. В единия случай – към мъжа си и към България, в другия – към цялото село и църквата.

    „Грехът на Ма́лтица” е невероятен роман, който оставя у читателя горчивото чувство на нещо загубено. На една загубена кауза, на стотици, загубени в бунта животи, на една чиста, свята и вярна жена, която умира свободна от робството, подпечатало я като грешница!

Поздрави,

SelfishBookworm

„Любов по време на холера“ от Габриел Гарсия Маркес

Габрия Гарсия Маркес

Автор: Габриел Гарсия Маркес
Преводач: Тамара Такова
Корица: Филип Малеев
Издателство: „Народна култура”
Страници: 385
Година: 1987
Оригинално заглавие: „El amor en los tiempos del colera”

214.max

За любовта толкова много се е изписало, изпяло и изрисувало, че тази дума вече предизвиква относително еднакви очаквания у всеки читател, слушател или наблюдател. Книгата на Маркес напълно преобърна представите ми за понятието „любов”. Едновременно се припокри с някои от очакванията, но и ме поведе в съвсем различна посока.

…човешките същества не се раждат веднъж завинаги в деня, в който майките им ги даряват на света, ами че животът ги заставя още неведнъж да родят сами себе си.”

Накратко, сюжетът се върти около три основни фигури – Флорентино Ариса, доктор Хувенал Урбино и Фермина Даса. Флорентино и Фермина се влюбват, когато тя е още млада девойка, но любовта й сякаш бързо избледнява и тя прекъсва връзката си с влюбения до полуда в нея Ариса. Скоро баща й урежда брака й с богатия и уважаван Хувенал Урбино, с който Фермина Даса създава семейство и прекарва почти целия си живот докато той не умира по най-нелепия начин и тя изведнъж загубва опората под краката си. Но смъртта идва толкова неочаквано, както неочаквано Фермина е прекъснала връзката си с Ариса, и тази смърт подновява загърбената любов, макар и на вече остарелите тела, които не могат да я консумират.

„Ще ми е мъка да умра само заради едно – че няма да е от любов.”

Сляпата, сякаш безнадеждна, устояла на времето любов на Флорентино Ариса към Фермина Даса е най-близкото до онази чиста любов, любовта към една-единствена жена, която, както и сам се убеждава той, никой не може да замени. Харесва ми как Маркес плавно променя фокуса върху героите си, защото в неговия свят всеки е свързан с другия. От съдбата на единия неизменно следва развитието на нечия друга съдба и в това е магията на любовта – всеки я чувства по свой собствен уникален начин, за всекиго тя има различни измерения, идва с различни свободи, притежава различни характеристики.

„Проблемът на брака е, че рухва всяка нощ след любовта и трябва да го съграждаш наново всяка сутрин преди закуската.”

Love_choleraПо принцип не обичам книги с прекалено дълги описания, но Маркес е умел разказвач, тук почти отсъства диалогът, времето е предимно ретроспективно. Всъщност по-скоро започва в настоящето, връща се назад, пак ни отвежда в настоящето – трудно е да се обясни, но се чувства магично по време на четене, уверявам Ви. Героите са балансирани. Почти няма нещо, което читателят да не знае за тях – той чувства, мисли, диша по същия начин, по който и те. Наясно е с миналото и настоящето им, знае страховете им, знае силните им страни, както и слабите.

„Любовта, ако съществуваше, беше нещо отделно: беше друг живот.”

Някак разбирам хората, които не я харесват. Разказът е монотонен, няма динамичност, но в това е чарът на книгата. Ариса може да ви се стори банален с неговото доживотно вричане в първата любов, Фермина – нелогична в някои свои действия. Но тези двама герои, чиято съдба отново се сплита в едно, носят духа на неугасващата любов, която се оказва единственото средство за победа на живота.

„…можеш да бъдеш влюбен едновременно в няколко жени, и то във всяка със същата мъка, без да си предател към никоя.”

„…по време на холера” е възможна не само смъртта. Всъщност тя е по-скоро фон. Уморените от холерата тела, които се носят по течението на реката, бележат промяната във времето, но не засягат пряко героите. Смъртта идва при тях не за да отнема, а за да възражда. Да им даде любов, която разцъфтява в повехналите от старост тела, и която продължава да се носи по морето под знака на Смъртта!

Поздрави,

SelfishBookworm