Добре дошъл си…

Добре дошъл си у дома,
забравен сине на съдбата.
Пристъпваш близо до врата,
изгнила от борба с живота.
Отваря се със зъл скимтеж –
и тя се радва да те види! –
обръснат, жив и още свеж,
да те покани вътре й се свиди.
И ето стъпката ти прави там следа,
където никой скоро не е стъпвал,
и в слоя прах, лъч светлина
лицето ти във огледалото окъпва.

Добре дошъл си у дома,
където всяко кътче те приветства.
От твоята поява въздуха сега
раздвижва свойте атоми и трепва –
не е докосвал твоето лице,
отдавна никой не е вдишвал
частиците от неговите две ръце,
които те обгръщат все по-силно.
Отчаяно надничаш в стаите,
които чакали са те без време,
завесите те помнят от дете,
все тъй висящи уморено.
И трепват там завивките,
които с любов са те дарили,
когато като малък от света
те твоите сълзици все са крили.

Добре дошъл си у дома
в къщата, която неуморно чака.
Унила и прегърбена е тя
от болката по теб, от самотата.
В свойта пазва спотаявала
и мъките, и радостите твои,
ти, скитнико, забравил за дома –
а той за твоето завръщане се моли.
По стълбището пак ще се качиш
дъските нервно ще прискърцат,
ти мъката да заличиш
е вече много, много късно.

Добре дошъл си у дома,
спотайващ тайните на твойто бягство.
В миг зарязал любовта,
свидетел си на нейното разядство.
И тихо се оглеждаш в портретите,
застинали във восъчна почуда,
които в тиха тъмнина
с трепет са те чакали – ЗАБЛУДА!
На полицата – свещи и часовник,
напразно отброявали са часовете –
и чакали са стария къщовник
да влезе и отново да засветят.

Добре дошъл си у дома,
в царството на твойта жажда.
Ти имаш ключ за всяка там врата,
но само в една ключалка той заяжда –
това е стаята на съвестта ти,
в която никаквицата спокойно дреме,
и няма сила на света
от нейните прегръдки да те вземе.
Защото ти не плачеш, заслепен
от радост по загубеното време,
домът е мястото, където
от корен си изтръгнал свойто семе.
Ти пак се сещаш, че не си
роден за този дом грижовен,
затуй пристъпваш пак назад,
ключът в ключалката…и сбогом!

SelfishBookworm

Advertisements

Щастие на хапки

От всяка наивност, ти си мойта любима.
И свойта любов аз втъкавам във стих.
Любовта ни е хапка червеникава диня,
упояваща двама в следобеда тих.
Наш’то лято е низ от мечти изживяни –
плодове, разпилени върху меден поднос.
Аз и ти сред цветя върху горски поляни,
неусетно забравили за тъжовната ос.
А тъгата пристига с буреносното време
и окъпва ума ни с пиперлива роса.
Твойта липса загнездва се в мене да дреме,
и с болката-спътник аз оставам сама.
А човек се изгубва, когато е сам.
И времето спира за дълга почивка.
Без другия, всеки умира в свой блян –
щастлив, непогазен, с наивна усмивка…
SelfishBookworm

Приспиване

Мъглите на снежния град
обвиват в студена прегръдка.
Децата, умрели от глад;
лицата, застинали в тръпка.

Попива дълбоко у нас,
и свойта прозрачност ни дава –
да можем и ние за час
да бъдем прозрачна забрава.

От къщните зимни прозорци
се виждат хапливи огньове.
А вънка вилнее мъглата,
похапваща с остри ножове.

Пощипва лицата студени,
напуква детинската кожа.
Ръцете се молят прострени
за няколко мижави гроша.

Огньовете вътре не спират –
надгонват се с топли езици.
А вънка мъглата приспива
последните детски главици.

SelfishBookworm

Хладната стая

Сред лунни отблясъци в хладната стая
примигвам към нечий тъмен силует.
Нейните черти – за тях си мечтая,
рисувам в ума си магичен портрет.
Но там – срещу мен, стояща в тишината,
е тъмната сянка на мойта съдба.
Лицето й сякаш се врязва в стената –
окачена картина на грозна творба!
Тя е онзи човек на спокойно мълчание,
на мизерен живот и на страшна тъга.
Да е вечно до мен е нейно призвание –
прилепена е веч като адска дамга.
Но аз пожелавам си теб да позная –
твойте тъмни коси и очи като цвят.
И сред лунни отблясъци в хладната стая
моят кратък животец със теб да е слят.
Selfish Bookworm

Душевна есен (2)

На В.

Ти тръгваш си, когато почва да вали.
Откъсваш се като листо през есента.
В калта оставяш две следи
и сълзи като пролетна роса.

Денят по-къс е от преди,
и тъмнината лесно ме обзема.
Без тебе времето лети
и в мен то каца уморено.

В съня си виждам те отново,
застанал по средата на нощта –
безстрашен рицар с меч и слово,
в очакване на лятна топлина.

Протягам се за теб, но срещам мрака.
И вместо обич, носиш ми тъга.
Душевният часовник тихичко тиктака
напомня, че без теб е ад на самота.

SelfishBookworm

Душевна есен (1)

На В.

Утрото още не е изгряло,
а ти тръгваш с нечакан трепет.
Сърцето, казваш, било те боляло –
за първи път наситено с есен.

Душевна есен е тази болежка,
листа разноцветни из тебе валят.
Натрупват килимче от мъката тежка
и спомени мили на купче редят.

Някак е странно, когато те няма.
В леглото пустее твойта страна.
С мирис на липса ужасно голяма
отлиташ с лятото в чужда земя.

Страх ме е вече, щом седна да пиша –
правилните думи дали ще избера.
И трудно е някак свободно да дишам
задавена в опит сълзите да спра.

SelfishBookworm

 

Стихохрумки: Есен е..

Есен е. Нощта пристига
и в своите прегръдки вика ме.
Есен е. И аз не съм щастлива.
По-слабо вече чувствам те.

Къде изгуби се, любими?
Нощта пристига в този късен час.
И бавно ме притегля
в бездънната тъма на хрупкавия мраз.

Есен е. И птиците отлитат.
Животът дава място на смъртта.
Есен е. Душата бавно тлее.
Светът потъва в безнадеждността.

Теб още ли те няма, мил любими?
Сама посрещам аз нощта на прага.
Любов и смърт – едва забележими
превзеха ми душата блага..

SelfishBookworm